— А някакви процесии? Погребения? — попита Рой.
— Погребения ли! Да не мислиш, че нямаше да ги видя? Момент! — погледна първо входа, а после задната стена. — Да бе. Надявах се, че в катафалката е де Мил и ще има повод за празнуване. Тръгнаха НАТАМ!
— Да не снимат погребение?
— На всяка сцена: пуйки, актьори с каталепсия и английски режисьори на погребения, чиито лапи биха уморили и кит! Вчера беше празникът на Вси светии, а? А днес е мексиканският ден на смъртта, първи ноември. Та защо да е различно при Максимус Филмс? Къде я намерихте тая трошка, г-н Холдстром?
— Това — поде Рой с маниера на Едгар Кенеди, изпичащ на шиш противника си в комедията, — е колата, от която Лаурел и Харди продават риба в онова филмче от 1930-а. Дадох петдесет долара, за да я купя и седемдесет, за да я стегна. Отдръпнете се, сър!
Възхитен от Рой, Фриц Вонг отскочи назад.
— След един час, марсианецо. В ресторанта! Да дойдеш!
Запромъквахме се между тълпите, плъзнали в обедна почивка. Рой зави и подкара към Спрингфийлд, Илинойс, долния Манхатън и Пикадили.
— Знаеш ли къде отиваме? — попитах го аз.
— Ами да. Студиото е прекрасно място за скриване на труп. Кой би предположил? Сред всички тия абисинци, гърци и чикагски гангстери можеш да изпотрепеш сума ти народ и пак никой няма да забележи. Трупът, драги, трябва да е именно тук!
С тези думи се заковахме на последната улица в Тумстоун4, Аризона.
— Чудесно име за град — отбеляза Рой.
10
Цареше топла неподвижност. Бе пладне. Бяхме обградени от хиляди отпечатъци от стъпки. Някои от тях принадлежаха на Том Микс, Хут Гибсън и Кен Мейнърд. Оставих вятъра да вдигне облак прах и да ме върне в спомените. Дирите, разбира се, не бяха останали. Дори големите крачки на Джон Уейн не се бяха отпечатали, а следите от сандалите на Матей, Марко, Лука и Йоан отдавна бяха изчезнали от бреговете на Галилейско море — само на стотина ярда от площадка 10. И все пак, още се носеше миризмата на коне, дилижансът щеше скоро да пристигне с цяла камара сценарии и дружина млади стрелци. Щеше ми се тихичко да поседя в таратайката на Лаурел и Харди и да погледам локомотива от времето на Гражданската война, зареждан с гориво два пъти в годината и откарал мъртвия Линкълн до родния му град.
И все пак, попитах за друго:
— Откъде си толкова сигурен, че тялото е тук?
— По дяволите — Рой ритна пода на автомобила, както някога Гари Купър бе ритнал сламата в плевнята — Погледни внимателно тези сгради.
Погледнах ги.
Зад изкуствените фасади се виждаха работилници, музеи за стари коли, кофи за смет и…
— Дърводелската работилница ли? — попитах аз.
Рой кимна и придвижи колата на по-скришно място.
— Тук правят ковчезите, така че трупът трябва да е някъде наоколо. Ковчегът е бил ВЪРНАТ тук, защото е бил направен тук. Хайде, по-живо, че ще дойдат индианците!
Настигнах го чак в студеното подземие, където бяха струпали мебели от времето на Наполеон, а тронът на Цезар очакваше своя господар.
Огледах се.
Нищо НИКОГА не умира, помислих си. Винаги се връща. Ако го искаш, разбира се.
А къде се крие в очакване? Къде се ражда наново? Тук, казах си. Точно така е, ТУК.
В умовете на мъжете, които пристигат с кошница сандвичи и приличат на работници, но си тръгват като съпрузи или невероятни любовници.
А междувременно?
Построй „Мисисипи бел“, ако ти трябва параход, или съгради колоните на Бернини. Вдигни наново Емпайър Стейт Билдинг и после измайстори толкова голяма маймуна, че да може да стъпи на покрива.
Твоята мечта е тяхната диря. Те са все синове на синовете на Микеланджело и да Винчи, вчерашни наши бащи и утрешни наши деца.
В този миг приятелят ми Рой се наведе над процеп, през който се виждаше някакъв бар а ла уестърн. Запромъквахме се между декори от Багдад и от къде ли не.
Влязохме в бара. Тишина. Всички бяха отишли на обед.
Рой подуши въздуха и тихо се изсмя.
— Да, за Бога! Помириши само! Стърготини! Заради тази миризма се записах в дърводелската работилница заедно с теб, когато бяхме ученици. И заради звука на лентовите триони. Създаваше усещането, че някой наистина ПРАВИ нещо. Я гледай — Рой се спря пред дълъг стъклен шкаф и се загледа в красивия предмет вътре.
Корабът „Баунти“ в миниатюрен вид — дълъг двайсет инча с всичките му съоръжения. Носещ се сред въображаемите морета отпреди два века.
— Не се страхувай — каза тихо Рой, — докосни го лекичко.
Допрях ръка, замаях се и забравих за какво бяхме дошли. Искаше ми се да остана вечно. Но Рой ме дръпна настрана.