— Хайде, избирай — прошепна той.
Зад нас, в тъмната ниша, бяха подредени безброй ковчези.
— Но защо са толкова много? — попитах аз, докато се движехме към тях.
— За да погребат всички манекени, които ще направят до Деня на благодарността.
Стигнахме до ковчезите.
— На твое разположение са. Избирай — побутна ме Рой.
— Не може да е най-отгоре. Прекалено е високо, а хората ги мързи. И тъй — ето този.
Посочих с върха на обувката си най-близкия ковчег.
— Хайде — разсмя се Рой пред нерешителността ми. — ОТВАРЯЙ.
— Ти го отвори.
Рой се наведе и опита да помръдне капака.
— По дяволите!
Ковчегът беше закован.
Чу се звукът на клаксон. Погледнахме навън.
Една кола спираше на улицата.
— Бързо! — Рой се стрелна към масата, разбърка всичко напосоки и успя да открие чук и лост.
— Мили Боже! — пошепнах аз.
Отвън, под палещото слънце, пръхтеше ролс-ройсът на Мени Лайбър.
— Да се махаме!
— Не преди да сме видели дали е ТАМ!
Изскочи и последният гвоздей.
Рой хвана здраво капака, пое дълбоко въздух и отвори ковчега.
Откъм двора се чуха гласове.
— О, Господи — изкрещя Рой, — отвори си очите! Виж това!
Бях затворил очи, защото не исках отново да усетя онзи противен дъжд.
— Е? — попита Рой.
Трупът бе там — лежеше по гръб, с широко отворени очи, издути ноздри и зинала уста. Липсваха само водните струи, които да се стекат по бузите и брадичката му.
— Арбътнот — промълвих аз.
— Да — въздъхна Рой, — спомням си го от снимките. Доста си прилича. Но защо ще го мъкнат на някаква стълба, за какъв дявол?
Чух тръшването на врата. На около стотина ярда, посред топлия прах на двора премигваше Мени Лайбър, вглеждайки се около, под и над нас.
Дръпнах се уплашен.
— Почакай — каза Рой. Изсумтя и провеси ръка надолу.
— Недей!
— Чакай — пипна тялото.
— За Бога, давай да се махаме!
— Я да видим това.
Хвана тялото и го изправи.
— О-о-о! — зинах аз от учудване.
Защото трупът бе лек като перушина.
— Не!
— Да, разбира се — Рой разтърси тялото. То издрънча. — Ега ти номера! Я гледай, на дъното на ковчега има оловни тежести. Това им е помогнало да го закачат на стълбата. Затова е било и тежко, когато се е сгромолясало. Внимавай! Идват баракудите!
Рой премигна срещу слънцето. Някакви хора слизаха от колите и се събираха около Мени.
— Добре. Хайде да си вървим.
Рой пусна тялото, трясна капака и побягна.
Аз препуснах след него из лабиринтите от мебели, колони и фалшиви фасади.
След като минахме през три дузини врати и се изкатерихме нагоре по стълбището. Рой и аз спряхме, погледнахме назад, изпънахме надолу вратове и се заслушахме. На около стотина фута под нас бе Мени Лайбър. Гласът му се извисяваше над останалите. Сигурно им бе казал да млъкнат, помислих си аз. Настъпи тишина. Отваряха ковчега с копието на Арбътнот.
Рой ме погледна с вдигнати вежди. Бях затаил дъх.
Чуха се шумове, викове и ругатни. Мени псуваше най-ожесточено. После последваха приказки, още едно изкрещяване на Мени и последно затръшване на капака на ковчега.
Разнесе се изстрел. Рой и аз изхвърчахме като тапи и се пуснахме с бясна скорост по стълбите, профучахме през още една дузина врати и се озовахме в задния двор на работилницата.
— Чу ли нещо? — изпъхтя Рой, тичайки.
— Не. А ти?
— Абсолютно нищо. Но със сигурност нещо гръмна. И то не веднъж, а три пъти. Мени беше бесен! Божичко, какво става? Защо се ядосват толкова за някаква си восъчна кукла, която мога да направя за половин час с материали за не повече от два долара?!
— Успокой се, Рой. Не бива да ни видят, че тичаме.
Рой забави темпото и пое напред с гигантски крачки.
— О, Боже! — възкликнах аз. — Ако бяха ни усетили!
— Но не можаха. Това е номерът.
След минута бяхме при таратайката на Рой, подслонила някога Лаурел и Харди.
Рой седна отпред, усмихна се лукаво и огледа небето.
— Скачай.
От заслона до нас се чуваше караница. Някой ругаеше някого. Друг отправяше упреци. Някой каза да. Останалите казаха не и тълпата изхвръкна на светлината на пладнешкото слънце като кошер гневни пчели.
След миг край нас профуча ролс-ройсът на Мени Лайбър.
Вътре видях три прежълтели от страх лица, на които бе изписано тяхното „да“.
Лицето на Мени Лайбър бе алено от яд.
Той също ни видя.
Рой махна и изкрещя весел поздрав.
— Рой! — извиках аз.
Рой се изкикоти и подкара.
Погледнах го как сладостно поема въздух и избухнах:
— Ти си откачен! Как можеш да си толкова спокоен!
— Напълно нормално е — отвърна той дружелюбно. — Защо трябва да се страхувам от някакво си папиемаше? Виж, сцените на Мени ми пълнят душата. Достатъчно ме изтормози този месец. Ама сега и на него му бръкнаха в задника, а? Жестоко!