— Ти ли го направи тоя номер? — изтърсих аз внезапно.
Рой се стресна:
— Ама ти пак ли подхвана старата песен? За какво ми е да шия и лепя някакво си плашило и да се катеря по стълби посред нощ?
— Ами заради това, което току-що каза. За да се отърсиш от скуката. Да свиеш номер на някой друг.
— Не, не бях аз. Де да можех. Едва ще изтрая до обед. Мени сигурно ще е червен като домат.
— Мислиш ли, че някой може да ни е видял?
— Не, разбира се. Нали затова махнах! За да покажа колко сме загубени и невинни. Трябва да се държим ЕСТЕСТВЕНО.
— Кога го бяхме правили за последен път?
Рой се изсмя.
Минахме зад работилниците, през Мадрид, Рим, Калкута и спряхме някъде в Бронкс.
Рой си погледна часовника.
— Имаш уговорена среща с Фриц Вонг. Бягай. В следващия час могат да ни виждат навсякъде, но не и там — кимна към Тумстоун на двеста ярда от нас.
— Кога ще започнеш да изпитваш страх? — го попитах аз.
Рой потърка ръка о крака си.
— Не много скоро.
Остави ме пред ресторанта. Слязох от колата и погледнах полусериозното му и полушеговито лице.
— Ще дойдеш ли?
— След малко. Имам да свърша това-онова.
— Рой, нали няма да направиш нещо откачено? Не ми харесва много изражението ти.
— Знаеш ли какво си мисля? Кога почина Арбътнот?
— През сегашната седмица преди двайсет години. Сблъскване на две коли. Трима убити. Арбътнот, Слоун, счетоводителят на студиото и жената на Слоун. Бяха във вестникарските заглавия седмици наред. Погребението бе по-голямо от това на Валентино. Бях пред гробищата заедно с приятелите си. Имаше цветя колкото за целия новогодишен парад на розите. Хиляди хора излязоха от работа. Под тъмните им очила се стичаха сълзи. Такова нещастие беше… Много обичаха Арбътнот.
— Катастрофа казваш?
— Без свидетели. Може би единият е карал прекалено близо до другия, ако се е прибирал пийнал след забава в студиото.
— Може би — Рой издаде напред долната си устна и ми намигна — Но ако има още нещо? Може би, макар и след толкова много време, някой е надушил нещо за катастрофата и заплашва, че ще проговори. Иначе защо ще слагат тялото на стената? Защо е тази паника? Защо ще шушукат, ако няма какво да се крие? Помниш ли гласовете им? Как може един мъртвец, който не е мъртвец, и труп, който не е труп, така да обезпокои шефовете?
— Възможно е да е имало не само една покана — казах аз. — Но сигурно аз съм единственият щурчо, който е отишъл да види за какво става въпрос. Но не съобщих за видяното. Ето защо авторът на бележката в желанието си да създаде паника е изпратил днес катафалката. А в момента наблюдава и се забавлява. Но с каква цел… защо…?
— Ш-ш-т, стига — тихо каза Рой и запали мотора… — На обед ще разрешим загадката. Направи една невинна физиономия и си сърбай наивно бобената чорба. Трябва да се позанимая с миниатюрния макет. Остава ми да направя още една малка уличка — погледна часовника си. — След два часа ще бъде готова моята страна на динозаврите. Остава ни да мислим само за великия, славен Звяр.
Взрях се изпитателно в грейналото лице срещу мен.
— Надявам се, че не възнамеряваш да откраднеш тялото и отново да го подпреш на стената?
— И през ум не ми е минавало — каза Рой и подкара таратайката.
11
Посред левия край на ресторанта се издигаше на не повече от един фут малък подиум с една-единствена маса и два стола. Неведнъж си го бях представял като място за надзорника на роби в римска бойна трирема. Представях си как удря с тежкия чук, за да определи ритъма на плувналите в пот приковани гребци, гонени от ужаса, побеснелите господари и тълпите ядосани купувачи.
Но там никога не е застават римски кормчия, който да диктува ритъма.
Това бе масата на Мени Лайбър. Обикновено сядаше сам и чоплеше храната си, като че ли са му поднесли вътрешностите на Цезаровите гълъби за гадаене на бъдещето. Разрязваше далака, оставяше сърцето настрана и размишляваше над фигурите. Понякога канеше и доктор Филипс — доктора на студиото, за да провери новите филтри и смеси. Друг път се хранеше с вътрешностите на режисьори и сценаристи, които го зяпаха глупаво и клатеха глави — да, да, филмът не се движи по график! О, да, да, непременно ще побързат!
Никой не искаше да сяда на тази маса. Човек често получаваше розово пликче с предупреждение вместо чек.
Запромъквах се приведен между масите. Подиумът на Мени бе празен. Спрях. За първи път да не видя чинии, прибори, а дори и цветя на масата му. Сигурно още се щураше навън и крещеше на слънцето задето му пречи.