Най-дългата маса в ресторанта бе подредена в очакване.
Откакто работех в студиото, гледах все да я заобиколя. Като всички новаци, се страхувах от срещите с ужасно талантливите и ужасно известните. Когато бях момче, Дж.Х. Уелс бе дошъл да изнесе лекция в Лос Анджелис. Не отидох за автограф. Радостта от контакта с него би ме убила. Така бе и с дългата маса, около която седяха най-прочутите режисьори, филмови редактори и сценаристи. Една вечна Тайна вечеря в очакване на закъснелия Христос. Гледката отново ме изпълни със страх.
Кривнах към отдалечения ъгъл, където Рой и аз често нагъвахме сандвичи и супа.
— Хич не смей! — изкрещя нечий глас.
Снижих глава и плувнах в пот.
— Срещата ти е тук — извика пак Фриц Вонг. — Ходом марш!
Закандилках се между масите и спрях пред Фриц с поглед, прикован в обувките ми. Усетих ръката му на рамото си. Сякаш всеки момент щеше да ми откъсне еполетите.
— Това е нашият гост от света срещу ресторанта — оповести Фриц Вонг. — Ще го настаня при нас.
Ръката върху рамото ми леко ме натисна надолу. Седнах.
Най-сетне вдигнах поглед и огледах дванайсетте души, които ме наблюдаваха.
— Сега той ще ни разкаже за търсенето на Звяра! — съобщи Фриц.
Звяра.
Откакто Рой й аз заявихме, че ще замислим, построим и одухотворим най-ужасяващото чудовище на Холивуд, хиляди се бяха втурнали да ни помагат. Човек би помислил, че търсим Скарлет О’Хара или Ана Каренина. Във „Върайъти“ и „Холивуд Рипортър“ се появиха репортажи за Звяра и тъй нареченото състезание за идеи. Името на Рой и моето име биваха споменавани в не една статия. Аз изрязвах и запазвах всяка отпечатана, бездарна глупост. Започнахме да привличаме фотографите на други студия и агенти. На вратата на студиото се показваха Квазимодо Едно и Две, четирите фантома от операта, хора вълци, първи и втори братовчеди на Лугоши и Карлоф.
Рой и аз започнахме да се чувстваме като жури на конкурс за красота. Полузверовете, виснали пред студиото от сутрин до вечер, ни подлудяваха. Фотографите бяха още по-непоносими. Накрая изгорихме всички снимки и избягахме през задния вход.
Та до това доведе едномесечното търсене на Звяра.
А сега Фриц Вонг повтори:
— О’кей. Какво стана със Звяра? РАЗКАЖИ!
12
Погледнах всички лица на масата и казах:
— Не. Моля ви. Рой и аз ще бъдем готови скоро, но точно в момента… — бързо пийнах една глътка от калпавата холивудска чешмяна вода. — Наблюдавам тази маса от три седмици. Всеки заема винаги едно и също място. Този и този — тук, онзи — там… Сигурен съм, че клиентите по другите маси дори не знаят кой седи на тази. Защо не се разбъркате с останалите? Оставете празни места, за да може хората да играят на музикални столове5, да си сменят компаниите, да се запознаят с някого, а не да се движат само сред лицата, познати до болка. Моите извинения.
— Извинения?! — Фриц ме сграбчи за рамото и се затресе от смях. — О’кей, момчета! Музикални столове! Але-е — хоп!
Ръкопляскания. Радостни възгласи.
Настана всеобщо веселие. Хората се тупаха по гърбовете, ръкуваха се, намираха си нови места и се тупваха върху тях. Само аз се чувствах още по-неудобно сред бурните смехове. Последваха пак ръкопляскания.
— Ще трябва да настаним този маестро сред нас, за да ни учи ежедневно как да се забавляваме и да общуваме — извика Фриц. — Бъдете щастливи, скъпи сънародници. Млади маестро, вляво от вас се намира Меги Ботуин, най-прекрасният филмов редактор и орязвач в историята на киното!
— Преувеличения! — каза Меги Ботуин, кимна ми и се зае с омлета си.
Меги Ботуин.
Тиха, спретната дама, която изглеждаше по-висока, отколкото е в действителност, заради начина, по който седеше, вървеше, слагаше ръцете в скута си и събираше косата си на върха на главата в съответствие с модата от Първата световна.
Веднъж я бях чул в радиопредаване да описва себе си като укротителка на змии.
Филмовата лента шумоли в ръцете й, плъзга се и се извива гъвкаво между пръстите й.
Времето минава само за да затече отново.
Било също като в живота, така каза тогава.
Бъдещето се втурва към теб. Разполагаш само с един миг, за който да успееш да го превърнеш в приятно, смислено и добро минало. Миговете се нижат и ти премигваш срещу утрешния ден. Не сграбчиш ли тези моменти, без да ги спреш, и не ги ли оформиш, без да ги унищожиш, не оставяш нищо след себе си. Моята цел, неговата цел, всички цели трябва да се отпечатат в тези малки парченца бъдеще, които при докосване се превръщат в бързо изчезващи вчерашни дни.