Така било и с киното.
Разликата е само тази, че можеш да го изживееш отново, и то колкото пъти искаш. Можеш да се впуснеш в бъдещето, да го превърнеш в настояще, после в минало, а накрая да започнеш отначало.
Каква велика професия — да отговаряш за трите посоки на времето: огромното, невидимо утре, тесногръдото сега и погребаното изобилие от секунди, минути, часове и хилядолетия, набъбващи като леха, от която да израсне новото.
Ами ако не ти харесва нито една от трите буйни реки на времето?
Грабваш ножицата. Хръц! Така. По-добре ли е?
А сега я виждах пред себе си. Ту седеше с ръце на скута, ту дигаше малка камера с 8-милиметров филм и започваше да снима лицата на масата — едно по едно. Ръцете й бяха сръчни и уверени. По едно време спря камерата и я обърна към мен.
Погледнах в обектива и си спомних един ден през 1934 г., когато я бях видял да снима пред студиото филм за всички глупаци, маниаци и ловци на автографи. Сред тълпата бях и аз.
Идеше ми да извикам: „Спомняш ли си?“ Но как бе възможно да си спомня?
Наклоних глава. Камерата забръмча.
Точно в този момент влезе Рой Холдстром.
Застана на прага и се заоглежда. Намери ме с поглед, но не махна, а ядосано поклати глава. После се обърна и излезе. Скочих да го догоня, преди Фриц да ме е заловил.
Видях Рой да хлътва в мъжките тоалетни отвън и го заварих да стои пред порцелановата репродукция на „Римските фонтани“ от Респиджи. Застанах до него. Водата в тръбите бе замръзнала от студа.
— Виж какво намерих на Сцена 13.
Сложи някаква бележка, написана на машина, върху плочките над мивката.
Най-сетне Звяра е роден!
Довечера в „Кафявото бомбе“.
Улица „Лоза“. Десет часа.
Елате или ВСИЧКО е загубено за вас!
— Предполагам, че не го приемаш сериозно — казах аз запъхтян.
— Не по-серизно, отколкото ти прие поканата и отиде в гробището — Рой се втренчи в стената пред себе си. — Хартията и видът печат СЪВПАДАТ. Дали да ида до „Кафявото бомбе“? Ами защо не? Трупове по стените, липсващи стълби, загладени следи по тревата, мъртъвци от папиемаше плюс писканията на Мени Лайбър. Преди малко си мислех как би се отразило на Мени и останалите, ако оная кукла внезапно изчезне.
— Шегуваш се, нали?
— Да се шегувам ли?
Рой прибра бележката в джоба си. После извади от масичката в ъгъла една кутия и ми я подаде.
— Някой ни използва. Затова реших да си поиграя и аз. Вземи кутията. Влез в кабинката и я отвори.
Направих каквото ми каза.
Затворих вратата след себе си.
— Недей само да стоиш със скръстени ръце. Отвори я — подвикна Рой.
Отворих кутията и изохках.
— Какво видя? — попита Рой.
— Арбътнот!
— Чудесно се побира там, нали?
13
— Но защо го направи?
— Любопитството убило котката. Е, аз съм котарак.
Тръгнахме обратно към ресторанта.
Рой бе пъхнал кутията под мишница. Лицето му грееше в усмивка.
— Виж какво — поде той, — подхвърлят ти бележка. Ти отиваш на гробищата, намираш трупа, но не го разгласяваш и по този начин разваляш нечий номер. Следват телефонни обаждания. Хората от студиото изпращат кола, за да вземе тялото и изпадат в ужас, когато разбират какво има в ковчега. Нима може да ме движи нещо друго освен любопитството? Как ще разбера играта, ако сам не местя фигури по шахматната дъска? Само преди час видяхме и чухме реакцията на Мени и дружинката му. Интересно ми е как биха реагирали, ако след като са намерили тялото, го изгубят отново и се втурнат да търсят у кого е. А то ще бъде у МЕН.
Спряхме пред вратата на ресторанта.
— Не се готвиш да влезеш вътре заедно с това, нали!
— Най-сигурното скривалище на света. Никой не би се отнесъл подозрително към кутия, която внасям посред студиото. Внимавай, драги. В момента ни наблюдават.
— Откъде?! — изкрещях аз и бързо се извърнах.
— Ако знаех, тази история щеше да е приключила. Хайде.
— Но аз не съм гладен.
— Странно, аз пък бих изял и слон.
14
Масата на Мени още бе празна. Както я оглеждах, изведнъж замръзнах на място.
— Глупак такъв! — просъсках аз.
Рой бе разклатил кутията и шумоленето отвътре ме бе побъркало.
— Такъв съм си — отвърна радостно той. — Мърдай.
Отидох на мястото си.
Рой постави кутията на пода, намигна ми, седна в далечния край на масата и дари всички с усмивката на невинните и съвършените.
Фриц ме погледна на кръв така, като че ли временното ми отсъствие лично го бе обидило.
— Сега внимавай! — щракна той с пръсти. — Запознанствата продължават — посочи към седящите наоколо. — А това е Станислав Гроц, личният гримьор на Ленин, човекът, балсамирал тялото, което още лежи между стените на Кремъл в Съветска Русия!