— Гримьорът на Ленин? — повторих аз.
— Козметолог — размаха малката си ръчичка Станислав Гроц.
Едва ли бе по-висок от онези джуджета, които се появяват в „Магьосникът от Оз“.
— Можете само да ми се поклоните — изпищя той. — Вие ПИШЕТЕ за чудовища, Холдстром ги ПРАВИ, но аз подготвих, намазах с восък и балсамирах едно огромно, червено чудовище, което отдавна е умряло!
— Не обръщай внимание на това изкукуригало руско копеле — ми каза Фриц. — Погледни стола до него!
Мястото бе празно.
— Но там няма никой — казах аз.
Някой се изкашля. Всички глави се обърнаха.
Затаих дъх.
И Той дойде.
15
Новопристигналият бе толкова блед, че кожата на лицето му почти светеше. Бе висок сигурно цели шест фута, имаше дълга коса и добре оформена, поддържана брада. Очите му бяха толкова ясни, че като че ли проникваха до мозъка на костите ти. Докато минаваше край масите, хората за момент застиваха с вилица и нож в ръка. След отминаването му отново се събуждаха за живот. Вървеше с отмерена крачка, защото носеше роба, а не протъркано палто и омазнени панталони. Правеше жестове за благословия, но гледаше право пред себе си, сякаш виждаше някакъв друг свят, различен от нашия. Погледна към мен и аз се свих, защото не можех да разбера по какво ме е отличил от останалите, от приетите и утвърдените таланти. Извиси се над мен. Излъчваше такова достойнство, че паднах на колене.
Възцари се тишина. Тогава мъжът с красивото лице протегна слабата си ръка с тънка китка, която завършваше с най-дългите пръсти на света.
Вдигнах ръка, за да уловя неговата. Той обърна към мен дланта си и аз видях следите от забиването на пирон по средата на китката. Обърна и другата си длан. Видях същия белег. Усмихна се, четейки мислите ми и бързо обясни:
— Повечето хора си мислят, че пироните са минавали през дланите. Не. Дланите не могат да издържат тежестта на тялото. А прикованите китки могат. Китките — после обърна и двете си ръце, за да видя откъде са излизали пироните.
— И.Х. — каза Фриц Вонг, — това е гостът ни от другия свят, младият автор на научна фантастика…
— Знам — красивият непознат кимна и посочи себе си: — Исус Христос.
Станах, за да му направя път, и пак седнах на мястото си. Фриц Вонг подаде кошничка с хляб, която се запредава от ръка на ръка.
— Моля те, превърни го на риба.
Зяпнах изумен.
Но И.Х. щракна с пръсти, извади една сребриста риба от кошничката и я подхвърли нависоко. Фриц я хвана с възторг, а останалите изръкопляскаха.
Сервитьорките пристигнаха с няколко бутилки евтина пиячка. Последваха нови одобрителни възгласи.
— Това вино — каза И.Х. — бе вода само преди десет секунди. Заповядайте.
Разляха виното по чашите и го опитаха.
— Ама… — запелтечих аз.
Цялата маса погледна към мен.
— Иска да знае дали наистина така се казваш — поясни Фриц.
Младият мъж достолепно извади и показа шофьорската си книжка. На нея пишеше:
Исус Христос. Бийчуд Авеню 911. Холивуд.
Пъхна я пак в джоба си, изчака масата да утихне и заговори:
— Дойдох в това студио през 1927 г., когато снимаха „Исус Владетелят“. Работех в дърводелницата отзад. Изработих и лакирах трите кръста на Голгота, които още стоят. Сред всички баптисти и католици се бе развихрило състезание. Намерете Исус! Но той бе намерен ТУК. Режисьорът попитал къде работя. В ДЪРВОДЕЛНИЦА. О, Боже, извикат той, искам да видя това лице. И нека е с брада. „Направи така, че да изглеждам като Исус“ — казах аз на гримьора. После се преоблякох в роба, сложих си венец от тръни и така нататък. Режисьорът бе готов да ми умие краката. А когато запътувах с таратайката си, баптистите се нареждаха от двете страни и размахваха знамена с надписи: „Владетелят идва“, „Чудото настъпва“…
— Десет години пътувах из страната като мисионер, но виното и пороците ми замаяха главата. Никой не вярва в Спасител женкар. Не че толкова съм си падал по фустите… Аз просто бях Той, разбирате ли?
— Мисля, че да — отвърнах аз любезно.
И.Х. постави дългите си ръце с още по-дълги пръсти на масата пред себе си. Както често правят котките. Изпъват се и очакват да получат възхищението на света.
— Жените мислеха, че би било светотатство дори да дишат въздуха, който аз дишам. Страх ги беше да ме докоснат. А целувката приемаха за смъртен грях. Любенето? По-добре направо да скочат в адския казан. Успях да прикоткам една-две, когато пътувах инкогнито. Познаеха ли ме, всичко бе загубено. Периодите на сексуално въздържание направо ме подлудяваха. Когато не издържах вече, се избръсвах, заминавах някъде, трошах огради и не оставях нито една срещната жена на мира. Минавах като валяк през тях. Движех се бързо, защото се страхувах от пушките на свещениците. Молех се тези жени никога да не научат, че в обятията си ги е държал най-важният Гост на Тайната вечеря. Когато най-сетне мирясвах, се напивах до смърт и студиото протягаше ръка към мен. Заплащаше на шерифите за нанесените щети, усмиряваше свещениците в Небраска, осигуряваше кръщението на пръкнатите се деца и ме занасяше на ръце до килията ми зад площадката. Там ме затваряха, все едно че съм Йоан Кръстител и заплашваха, че ще остана не без една, а без две глави, ако предприема нещо, преди да са довършили това-онова в Галилея и да се отбият още веднъж до Голгота. Спираха ме само възрастта и изтощението. Едва ли е съществувал по-голям поклонник на нежния пол от падналата душа, която виждате пред себе си. Аз не заслужавах да играя И.Х., когато правех чудеса и копнеех за пустинята пред очите на многолюдната публика. Защото много години се утешавах не с тела, а с бутилки. Имам късмет, че Фриц ми даде нов живот в този филм. Рискът е голям, гримът — обилен. Това е то. Проза и стихове. После изчезваме.