Крачех си по терена — половин миля на ширина и една миля на дължина, сред четиринадесетте сцени и десетте открити снимачни площадки. Жертва на собствената си романтичност и безумна страст към филмите, които се справят с живота, когато той излезе извън контрол и избяга зад градските порти от ковано желязо.
Беше късно, но много филми бяха предвидени така, че да завършат с настъпването на празника, за да може да се координират всички маскаради и прощални пиршества. Откъм три сцени с гигантски, широко отворени плъзгащи се врати се носеха песни, оркестрова музика и звук на гърмящи тапи за шампанско. Тълпите във филмови костюми вътре поздравяваха маскираните тълпи отвън.
Не влязох никъде. Стигаше ми забавлението на минаване. В края на краищата, можех да се мотая колкото си искам или да си тръгна всеки момент, след като си бях въобразил, че студиото е мое.
Но дори и като се движех сред сенките, изпитах някакъв трепет. От много години обичах киното. То е все едно да се привържеш към Конг, който се строполи връз мен, когато бях на тринайсет години. Още не се бях измъкнал изпод трупа му.
Студиото ме поразяваше по същия начин абсолютно всяка сутрин. С часове не можех да се отърся от магията му, да задишам свободно и да се заловя за работа. По здрач омаята пак ме налягаше и едва успявах ла си поема дъх. Знаех, че някой ден ще трябва да изляза, да се отскубна и да не се върна повече. В противен случай, подобно на вечно падащия се и приземяващия Конг, някой ден то щеше да ме убие.
Отминах крайната сцена, която кънтеше от последните изблици смях и музиката на джаз бенда. Един от помощник-операторите ме изпревари с колелото си, в чиято кошница бе натоварил филм — за аутопсия под скалпела на филмовия редактор, който би могъл да го спаси или загроби завинаги, да го прати по кината или да го заточи на лавицата за мъртви филми, които не се разлагат, а се затрупват от прах.
Градският часовник на Холивуд Хилс удари десет. Обърнах се и закрачих към миниатюрната си килия в блока на писателите.
В офиса ме чакаше покана да се направя на кръгъл глупак.
Не издълбана на мраморна плочка, а прегледно напечатана на висококачествена хартия.
Зачитайки се, се стоварих на работния си стол със силното желание да я смачкам и изхвърля.
В нея се казваше следното:
Довечера в полунощ.
Централната задна стена.
P.S. Чака Ви голямо откритие. Материал за роман — бестселър или страхотен сценарий.
Е, аз не съм смелчага. Не се научих да карам кола. Не летя със самолет. До двайсет и пет годишна възраст се боях от жените. Мразя високите сгради — Емпайър Стейт Билдинг направо ме ужасява. Асансьорите ме изнервят, ескалаторите ме плашат. Подбирам си и храната. За първи път ядох пържола чак на двайсет и четири години, а цялото си детство карах на хамбургери, сандвичи с шунка, яйца и доматена супа.
„Грийн Глейдз Парк!“ — казах си на глас.
Господи, помислих след това, полунощ? Аз, дето ядях пердах от всички чак до средата на юношеството си? Онова момче, което се скри под мишницата на брат си при първата прожекция на „Призрака от операта“?
Да, същият.
„По дяволите!“ — изкрещях с все сила.
И отидох на гробищата.
В полунощ.
3
Излязох от студиото и хлътнах в мъжката тоалетна недалеч от Главната порта, но веднага изскочих. Бях се научил да заобикалям това място — подземна пещера, в която се чуваше звукът на тайнствени канали и още едно странно шумолене, като че ли — опиташ ли се да отвориш вратата, се разбягват дузина раци. Отдавна бях свикнал да се спирам, да покашлям, а после бавно да натискам дръжката. В такъв момент най-различни врати отвътре започваха да се затварят. Хлопваха, изтрещяваха или се плъзваха почти безшумно, като че ли дневните обитатели на пещерата, позакъснели след нощните празненства на сцената, уплашено се изпокриваха и човек се озоваваше сред тишината на студения порцелан и подводните течения, облекчаваше се колкото може по-бързо и се втурваше навън с неизмити ръце само за да чуе отново, но вече от другата страна, бавното, лукаво събуждане на раците, шепота на отварящите се врати и изпълзяването на пещерните същества в хаос и безпорядък.
Както казах, аз се отклоних, надникнах да видя дали е свободно и се мушнах в дамската тоалетна отсреща, която бе чисто, бяло керамично помещение без подземия и пъплещи същества. Излязох навън почти веднага и точно навреме, за да видя как един прусашки полк се отправя към забавата на сцена 10, а капитанът му се отделя от редиците. Беше рус хубавец с големи, невинни очи, но се отправи точно към мъжката тоалетна.