Едва ли ще го видят пак, помислих си аз и ускорих крачка по тъмните улици.
Таксито, което не можех да си позволя, но наех, за да не бъда сам на гробищата, спря пред гробищните порти три минути преди полунощ.
Цели две минути броих криптите и паметниците, заради които Грийн Глейдз Парк бе наел не по-малко от девет хиляди мъртъвци на пълен работен ден.
Работеха от петдесет години. Още откакто предприемачите Сам Грийн и Ралф Глейд, доведени до банкрут, обединиха фирмите си и направиха гробището.
Усетили късметлийското в имената си, неплатежоспособните предприемачи просто устроиха Грийн Глейдз Парк, където биваха погребвани всички скелети от килерите на студията.
Предполагаше се, че кинаджиите, свързани с аферата, си затварят устата, за да не се разприказват двамата джентълмени. Първите погребения събудиха множество клюки, слухове и обвинения в мошеничество.
После, със свити колене и тракащи зъби, се втренчих в далечната стена, отвъд която се виждаха поне шест сигурни, топли и красиви сцени, където веселията вече привършваха, маскираните се разотиваха, музиката затихваше и праведните потегляха към къщи заедно с грешните.
Гледах как светлините на колите се отразяват върху големите стени на сцените, представях си всички сбогувания и махания за довиждане и изведнъж ми се прииска да съм с тях, все едно дали бяха праведни или грешни, все едно дали се движеха наникъде. По-добре никъде отколкото тук.
Часовникът на гробищата отби полунощ.
— Е? — каза някой.
Усетих погледа си рязко да се дръпва от далечното студио и да се приковава в косата на шофьора.
Той зяпаше желязната решетка и мляскаше с уста. Щом ехото от ударите на часовника заглъхна, портата издрънча под напора на вятъра.
— Кой ще отвори портата? — попита шофьорът.
— Ами аз, разбира се — отвърнах с ужас в гласа.
— Давай — рече той.
След миг, който ми се стори безкраен, се насилих да пристъпя към портата, но за моя голяма изненада тя се оказа незаключена, така че можах широко да я отворя.
Примамих вътре таксито, както старците водят много уморените и изплашени коне. Колата не спря да си мърмори под носа, а шофьорът й забръщолеви: „По дяволите. Ако нещо се понесе към нас, хич не чакай, да остана.“
— Със сигурност ще се окажа по-бързият — отвърнах аз. — Хайде.
И от двете страни на алеята гъмжеше от бели очертания. Счу ми се въздишката на призрак, но се оказа, че това са собствените ми дробове, които се опитват да раздухат някакъв огън в гърдите ми.
Усетих една-две дъждовни капки. „Господи — пошепнах аз, — и без чадър на всичкото отгоре.“
Какво търся тук, за Бога?
Всеки път, когато гледах някой стар филм на ужасите, се подигравах на героя, хукнал навън посреднощ, макар да знае, че точно това не бива да прави. Или пък на героинята, която постоянно премигва с големите си, невинни очи и си слага обувки на високи токчета, за да успее непременно да се спъне веднага, щом побегне. Сега глупакът бях аз и то заради едно нищо и никакво обещание.
— О’кей — провикна се шофьорът. — Повече не мърдам!
— Страхливец! — изкрещях аз.
— Точно така. Ще те чакам тук.
Вече бях изминал половината разстояние до задната стена. Дъждът се сипеше на тънки струи, мокрейки лицето ми и задавяйки проклятията в гърлото ми.
Фаровете на таксито хвърляха достатъчно светлина, за да забележа стълбата, която бе подпряна на задната стена на гробището и го отделяше от Максимус Филмс.
Застанах до стълбата и погледнах нагоре. Там, на върха, един човек като че ли се опитваше да прескочи стената.
Но бе неподвижен — застинала синкава фигура, запечатана завинаги като от светкавица. Главата бе издадена напред подобно на гъсеницата на трактор, а тялото — изкривено по посока на Максимус Филмс. Човек имаше чувството, че всеки момент ще се търкулне от другата страна.
И все пак, мъжът отгоре приличаше на гротескна, замръзнала статуя.
Провикнах се няколко пъти, но постепенно разбрах причината за неговото мълчание и неподвижност.
Мъжът горе умираше или вече бе умрял.
Бе дошъл дотук, преследван от тъмнината, беше се изкачил по стълбата и бе замръзнал на място при вида на — какво? Нещо зад него ли го бе ужасило до смърт? Или бе видял в отвъдната страна, сред здрачните студия, нещо още по-страшно?
Дъждът се лееше над белите надгробни камъни.