Леко побутнах стълбата.
— Божичко! — изпищях.
Защото старецът се изтърколи отгоре.
Хвърлих се настрани, за да не се стовари върху мен.
Приземи се между гробовете като десеттонен оловен метеор. Изправих се на крака и се надвесих над него, неспособен да чуя каквото и да било от силното тупане на сърцето ми. Дъждът шептеше и го обливаше със струите си.
Втренчих се в лицето на мъртвеца.
Той се опули безизразно насреща.
Защо ме гледаш? — питаше той беззвучно.
Защото, помислих си аз, защото те познавам!
Лицето му бе бяло като тебешир.
Джеймз Чарлз Арбътнот, бившият шеф на Максимус Филмс.
Да — пошепна той.
Но… но аз те видях за последен път, когато бях на тринадесет, както си карах кънки пред Максимус Филмс, в седмицата, когато те убиха, преди двайсет години — дни наред показваха снимки на двете смачкани коли, забити в телеграфния стълб, ужасната катастрофа, кървавия тротоар, разкъсаните тела, а после последваха стотиците снимки от погребението с хилядите опечалени, милионите цветя и искрено пролетите сълзи, шефовете на нюйоркските студия и разплакалите актьори с черни очила. Наистина скърбяха за теб. После пак снимки на строшените коли и булевард „Санта Моника“. Вестниците гърмяха цели седмици. Радиото не спираше да те възхвалява и не можеше да прости на краля, задето е умрял. Всичко това бе за теб, Джеймз Чарлз Арбътнот.
Не може да бъде! Невъзможно е — за малко да изкрещя на глас. Тази вечер си тук, горе на стената? Не може да са те убили повторно, нали?
Блесна светкавица. Изтрещя гръм — като да хлопнеш огромна врата. Дъждът се сипеше връз мъртвеца и образуваше стичащи се сълзи по лицето му. Зяпналата му уста се напълни с вода.
Извърнах се, изпищях и избягах.
Когато стигнах таксито, знаех, че съм си забравил сърцето при трупа.
Сега то тичаше след мен. Връхлетя ме като куршум и ме залепи за колата.
Шофьорът се бе втренчил в алеята пред себе си.
— Има ли някой там?! — извиках аз.
— Не!
— Слава Богу. Дай да се махаме!
Моторът отказа.
И двамата измучахме отчаяно.
Запали. Ужасът си казваше думата.
Но не е лесно да потеглиш на заден с шейсет мили в час.
Ние го направихме.
4
До късно през нощта оглеждах обикновената си стая с обикновена мебелировка — част от уютна къщичка, построена на нормална улица в тих градски квартал. Изпих три чаши горещо какао, но не преставах да треперя от студ и страх.
Хората не могат да умрат два пъти! — мислех си аз. Мъжът на стълбата, вкопчен в студения вятър, не може да е бил Джеймз Чарлз Арбътнот. Телата се разлагат. Телата ИЗЧЕЗВАТ.
Спомням си деня през 1934 г., когато Дж. Ч. Арбътнот излезе от лимузината си, спряла пред студиото, а аз се хлъзнах с кънките и изхвърчах право в обятията му. Той се разсмя, помогна ми да застана на крака, даде ми автограф, ощипа ме по бузата и влезе вътре.
А сега, Господи Боже, същият този отдавна починал човек се бе изкатерил под дъжда и се бе изтърколил сред гробовете.
Още чувах гласовете на скърбящите и виждах вестникарските заглавия:
— Не! — казах аз на бялата стена, където дъждът шепнеше, а мъжът се изтъркулваше. — Не беше ТОЙ. Това е ЛЪЖА!
Изчакай утрото, ми прошепна един глас.
5
Утрото не помогна много.
Радиото и телевизията не оповестиха намиране на трупове.
Вестниците гъмжаха от съобщения за катастрофи и чистки сред наркомани. Нито дума за Дж. Ч. Арбътнот.
Излязох от къщи и отидох до гаража си, в който нямаше кола, а куп играчки, стари броеве на научни и изобретателски списания, колело, купено на старо.
Подкарах го към студиото, но по пътя усетих, че не си спомням нито едно от кръстовищата, които бях прекосил слепешком. Ужасен, скочих разтреперан от колелото.
Един огненочервен открит спортен автомобил закова до мен със свистящи гуми.
Мъжът зад волана с кепе, килнато назад, изключи мотора. Погледна ме. Едното му око бе светлосиньо, а другото се покриваше от монокъл, закрепен здраво на мястото му и проблясващ на слънчевите лъчи.
— Здрасти, тъпо копеле — подвикна той, провлачвайки гласните като германец.
За малко да изпусна колелото. Когато бях дванайсетгодишен, бях виждал този профил, изсечен на старите монети. Мъжът бе или възкръсналият Цезар, или германският първосвещеник на Светата Римска империя. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение.
— Какво казваш? — извика той. — По-силно!
— Здрасти — чух се да отговарям, — здрасти, копелдак такъв. Ти си Фриц Вонг, нали? Роден в Шанхай от майка австрийка и баща китаец, израснал в Хонконг, Бомбай, Лондон и дузина немски градове. Първо момче за всичко, после крояч на филми, писател, кинематограф и накрая — световноизвестен режисьор. Фриц Вонг, великолепният създател на великия ням филм „Заклинание Кавалканти“. Човекът, оглавил филмовата продукция на Холивуд от 1925-а до 1927-ма и изхвърлен заради сцена, в която прусашки генерал души бельото на Герта Фрьолих. Световноизвестният режисьор, който се върна, а сетне напусна Берлин, изпреварвайки Хитлер, режисьорът на „Луда любов“, „Делириум“, „До луната и обратно“…