С всяка изречена дума главата му леко се извръщаше, а устата му се разтваряше в усмивка а ла Пънч-и-Джуди. Монокълът проблясваше многозначително.
Зад монокъла надзърташе едно дръпнато око. Мислех, че лявото око е Пекин, а дясното — Берлин, но се оказа другояче. Монокълът беше причината окото да придобие източни очертания. Челото и формата на лицето имаха типичната тевтонска арогантност. Те трябваше да му служат още две хиляди години или поне до прекратяването на договора.
— Какъв ме нарече? — попита той извънредно любезно.
— Какъвто ме нарече ТИ — отвърнах аз колебливо. — Тъпо, скапано копеле — последните думи изрекох шепнешком.
Той кимна, засмя се и отвори широко едната врата.
— Скачай!
— Но ти не…
— Не те познавам? Да не мислиш, че качвам всеки побъркан велосипедист? Мислиш, че не съм те видял как се спотайваш по ъглите на студиото, като се преструваш на Зайо Байо пред лейтенанта? Ти си оня — щракна с пръсти, — откаченият син на Едгар Райс Бъроуз и „Диктаторът на Марс“ — незаконното чедо на Дж.Х. Уелс от Жул Верн. Хвърляй велосипеда, закъсняваме.
Метнах колелото отзад и седнах точно в момента, в който се понесохме с петдесет мили в час.
— Знае ли човек? — изкрещя Фриц Вонг, преборвайки се с шума от мотора. — И на двамата нещо ни хлопа с тия професии. Но ти си щастливец. Още ТИ ХАРЕСВА.
— Защо, НА ТЕБ не ти ли харесва?
— За Бога, разбира се, че ДА! — промърмори той.
Не можех да откъсна поглед от Фриц Вонг, приведен над кормилото срещу брулещия вятър.
— Ти си най-големият глупак, когото познавам! — провикна се Фриц. — Да не искаш да ти светят маслото? Нещо ти мърда май. Никога ли не си се учил да караш кола? Това колело какво е? Да не ти е дебютното произведение? Ама как можа да напишеш такъв боклук? Седни и прочети Томас Ман, Гьоте!
— Томас Ман и Гьоте не биха могли да напишат и най-простия сценарий. „Смърт във Венеция“ — как да е. „Фауст“ — о’кей. Но добър СЦЕНАРИЙ? Или разказ като моя с приземяване на луната и пълна достоверност пред читателя? Това те не могат да направят. Тоя монокъл как не ти пречи да караш?
— Това не те засяга! По-добре да си сляп. Взреш ли се в шофьора пред себе си, би ти се приискало да му смачкаш задника! Я да те видим тебе. Харесваш ли ме такъв?
— Мисля, че си забавен!
— За Бога! Свикни да приемаш всичко казано от Вонг като цитат от Светото Писание. Ама как така не караш?
И двамата крещяхме срещу вятъра, който здравата ни брулеше.
— Писателите НЯМАТ ПАРИ за кола! А и когато бях петнайсетгодишен, видях разкъсаните тела на пет души. Една кола се беше ударила в телеграфен стълб.
Фриц ме стрелна с поглед. Бях побледнял от спомена.
— Стори ти се като на война, нали? Не си бил толкова тъп. Чух, че са ти възложили нещо ново с Рой Холдстром. Специални ефекти? Жестоко. Макар и да не ми се иска да го призная.
— Ами ние сме приятели от колежа. Гледах го как майстори в гаража миниатюрните си динозаври. Бяхме си обещали когато пораснем да правим заедно чудовищата.
— Не — извика Фриц Вонг, надмогвайки вятъра, — вие СЛУЖИТЕ на чудовищата. Мени Лайбър? Мечтата на отровния гущер да стане паяк. Е-хе! Ето я менажерията!
Кимна към тълпата колекционери на автографи срещу вратите на студиото.
Погледнах натам. Душата ми за миг се върна в 1934 г. Бях притиснат от обезумялата тълпа, размахваща тефтери и писалки. Ловците на премиери, поклонниците на Марлене Дитрих, които нахлуваха в гримьорната й или хукваха след Кари Грант на боксовите мачове в петък вечер. Чакаха Джийн Харлоу да влезе в ресторанта за поредния тричасов обяд или Клодет Колберт да излезе от него към полунощ, преливаща от веселие.
Вгледах се в полудялата тълпа срещу нас. Видях отново Булдога, Пекинеза, бледите късогледи лица на изгубените в миналото приятели, застанали пред фасадата на огромния испански музей Прадо — част от Максимус, където трийсетфутовите гравирани врати с трясък се отваряха и затваряха пред невъобразимо известните. Видях и себе си в гнездото на зиналите гладни птички, очакващи да се нахранят с кратки срещи, снимки и автографи. В спомените ми слънцето залязваше, показваше се луната, а аз бях малкото момче на ролкови кънки, тръгнало да се прибира вкъщи сред пустите улици с мечтата някой ден да стане най-великият писател или най-прочутото наемно перо на „Флай бай найт пикчърс“.