— Менажерия ли? — измърморих аз. — Нима ги наричаш така?
— А тук е зоопаркът им! — посочи Фриц Вонг.
И изфучахме между вратите на студиото, спускайки се по алеите, край които минаваха статисти, артисти и чиновници. Фриц Вонг удари спирачки посред зоната с надпис „Паркирането забранено“.
Слязох от колата и го попитах:
— Каква е разликата между менажерия и зоопарк?
— Ами тук, в зоопарка, сме отделени с решетки от света. Решетките на парите. А онези фантазьори отвън са пленници на глупавите си мечти.
— Самият аз бях един от тях някога. Мечтаех да прескоча стените на студиото.
— Тъпак. За теб тогава няма спасение.
— Не, има. Довърших поредния сборник разкази и една пиеса. Името ми ще бъде запомнено!
Монокълът на Фриц просветна.
— Спри да говориш така. Може да се разделя с отвращението си.
— Доколкото познавам Фриц Вонг — за не повече от трийсет секунди.
Фриц ме наблюдаваше как вадя велосипеда от колата.
— Ти май си почти германец.
Качих се на колелото.
— Не ме обиждай.
— Ама ти с всички ли се държиш така? — попита Фриц.
— Не, само с Фредерик Велики, чиито маниери ненавиждам, но чиито филми обожавам.
Фриц Вонг свали монокъла и го пусна в джоба на ризата си. Като че ли пускаше монета в някакъв свой вътрешен автомат.
— Наблюдавам те от известно време — поде напевно той. — В пристъпи на лудост чета и разказите ти. Не ти липсва талант, на който бих могъл да придам блясък. В момента работя над един безнадежден филм за Христос, Ирод Антипа и останалите побъркани светци. Бог да ми е на помощ. Филмът стартира с дефицит от девет милиона долара и режисьор алкохолик, който не би се оправил и в детската градина. Избраха ме да погреба останките. Ти какъв християнин си?
— Паднал.
— Чудесно! Не се учудвай, ако уредя да те уволнят от оная работа с динозавърския епос. Помогнеш ли ми да балсамирам филма за Христос, ставам твой човек. Принципът на Лазар! Ако хванеш умряла пуйка и успееш да я извадиш от филмовата гробница, печелиш точки. Нека те понаблюдавам и почета още няколко дни. Ела в ресторанта точно в един следобед. Ще ядеш каквото ям аз и ще говориш само ако те заговорят. Ясно ли е, талантливо малко копеле такова?
— Да. Unterseebot Kapitan, ГОЛЯМО копеле такова.
Качих се на колелото, а той ме бутна отзад. Не за да ми направи номер, а за да ми даде ускорение.
Не погледнах назад.
Страх ме беше, че ще го видя загледан в мен.
6
— О, Боже! — си казах. — Та той ме накара да забравя!
Миналата нощ. Студеният дъжд. Високата стена. Трупът.
Паркирах колелото пред Сцена 13.
Минаващият полицай не пропусна да попита:
— Имате ли разрешително да паркирате тук? Това е мястото на Сам Шонбродер. Обадете се в офиса.
— Разрешение ли! — изкрещях аз. — Божичко, Исусе! За един ВЕЛОСИПЕД?
Минах с колелото през голямата, двойна, херметична врата и се озовах сред мрака.
— Рой?! — извиках аз.
Тишина.
Огледах се в прекрасния мрак сред купа стари играчки на Рой Холдстром.
В моя гараж, макар и по-малък, цареше същата бъркотия.
По Сцена 13 бяха разпилени играчките на Рой от тригодишната му възраст, книгите му от петгодишна възраст, магическите комплекти за осемгодишния, материалите за химически експерименти, правени на девет-десет години, изрезките от неделните серии комикси, събирани на единайсетгодишна възраст, и дубликати на Конг, направени от него на тринайсетгодишна възраст, след като бе видял маймуната великан около петдесет пъти в продължение на две седмици.
Сърбяха ме ръцете. Тук имаше купени евтино индуктори, жироскопи, тенекиени влакчета и магически предмети, които караха момченцата да прехапят завистливо устни. Тук лежеше собственото ми лице — отливка, направена от Рой, след като първо ме бе нацапотил с вазелин, а после — с гипс. Имаше и дузина отливки от профила на Рой, подчертаващи големината на прегърбения му нос, както и черепи, а и цели скелети, захвърлени по ъглите или разположени на сгъваеми столове — с една дума, всичко, което би създало у Рой чувство за уют на огромната сцена, която би побрала целия „Титаник“ заедно с „Оулд Айрънсайдз“.
Едната от стените бе облепена с афиши и реклами на „Изгубеният свят“, „Конг“, „Синът на Конг“, „Дракула“ и „Франкенщайн“. В средата на тази разбъркана сергия — гараж — бяха поставени в оранжеви щайги скулптури на Карлоф и Лугоши. На бюрото имаше три оригинални ябълкови съединения на динозаври, подарени от създателите на „Изгубеният свят“, — гумената плът на древните същества, отделена от металните им кости.