Сцена 13 бе наистина магазин за играчки, магическа кутия, фокуснически куфар, фабрика за чудеса, хангар на мечтите, където Рой се отбиваше всеки ден, махваше с дългите си пръсти на пианист към митичните зверове и ги будеше от хилядолетния им сън.
Именно в тази неразбория, в това сметище на любознателната алчност, жаждата за играчки и страстта към огромните беснеещи чудовища, гилотинираните глави и неразгадаемите загадки аз избрах бъдещето си.
Навсякъде се виждаха широки, ниски пластмасови палатки, покриващи създания, които само Рой щеше да разкрие пред другите с течение на времето. Страх ме беше да надзърна.
В средата на всичко това се извисяваше скелет, вдигнал в ръка табелка, на която пишеше:
ГРАДОВЕТЕ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕНИ ТОКУ-ЩО, ЛЕЖАТ ПОД ТОЗИ БРЕЗЕНТ И ЧАКАТ ДА БЪДАТ ОТКРИТИ. НЕ ПИПАЙ. ЕЛА И МЕ НАМЕРИ.
ТОМАС УЛФ СБЪРКА. ТИ МОЖЕШ ДА СЕ ВЪРНЕШ ОТНОВО У ДОМА. ЗАВИЙ НАЛЯВО ПРИ КАРПЪНТЪРС ШЕДЗ, ТРЪГНИ ПОКРАЙ ВТОРАТА ПЛОЩАДКА ВДЯСНО. ТАМ ТЕ ЧАКАТ БАБА ТИ И ДЯДО ТИ! ИДВАЙ!
Погледнах към брезентовите покрития. Тържественото откриване! Ами да!
Хукнах веднага. Какво има предвид? Баба и дядо? Да ме чакат? Забавих ход. Вдъхнах дълбоко свежия въздух с аромат на дъб, бряст и клен.
Защото Рой бе прав.
Можеш да се върнеш отново у дома.
Пред втората площадка бе поставена табела „ГОРА“, но това бе Грийн Таун2, където бях роден и отгледан с онзи хляб, който втасваше зад печката цяла зима и с виното, което ферментираше на същото място в края на лятото.
Не тръгнах по алеите, а напряко през поляните, радостен, че имам приятел като Рой, който знаеше за какво мечтая и ме бе поканил да го видя.
Минах край трите бели къщи на някогашните ми приятелчета от 1931-ва, обърнах се на ъгъла и спрях изумен.
Старият „Буик“ на дядо ми — от 1929 г. — бе паркиран на прашната уличка с кирпичени постройки в очакване на пътешествието на запад през 1933-а. Стоеше си там и събираше ръжда. Фаровете бяха изкривени от удар, решетката на радиатора бе свалена и по шуплестата му повърхност се бяха закачили молци и синьо-бели пеперудени крилца — мозайка на изгубените лета.
Наведох се и прокарах трепереща ръка по бодливия мъх на задните седалки, където брат ми и аз се бяхме смушквали толкова пъти с лакът, докато пътувахме през Мисури, Канзас, Оклахома и…
Не беше колата на дядо. И все пак, БЕШЕ ТЯ.
Погледът ми се зарея, за да попадне на деветото чудо на света.
Къщата на баба и дядо, верандата и люлката отгоре, розовите саксии с мушкато на перваза, папратта, извираща отвсякъде като бликнал зелен фонтан, и просторната ливада със зелен котешки гръб и с толкова много детелини и глухарчета, че ти се приисква да захвърлиш обувките и да се затичаш бос по безкрайния мек килим. И…
Едно прозорче на кулата, към което тичах веднага, щом се събудя, за да видя зелената земя и зеления свят отвъд.
А в люлката на лятната веранда седеше и леко се поклащаше напред-назад с ръце на скута най-добрият ми приятел…
Рой Холдстром.
Плъзгаше се безшумно, потънал някъде другаде, тъй както самият аз бях потънал в едно отдавнашно лято.
Рой ме видя и повдигна дългите си слаби ръце, за да махне наляво и надясно — към поляната, дърветата, себе си и мене.
— Господи — извика той, — не сме ли истински щастливци?
7
Рой Холдстром майстореше в гаража си динозаври от дванайсетгодишен. Динозаврите преследваха баща му из двора, на осеммилиметрова лента, и го изяждаха. По-късно, когато Рой стана на двайсет, той премести динозаврите в малки, временни студия и започна да прави евтини филми за изгубения свят, които го направиха прочут. Динозаврите така се враснаха в живота му, че приятелите му се обезпокоиха и се опитаха да му намерят някое симпатично момиче, което да се примири с присъствието на зверовете. Още търсеха.
Заизкачвах стълбите на верандата. Спомних си една незабравима вечер, когато Рой ме заведе на постановката на „Зигфрид“ в Шрайн Аудиториум. „Кой пее?“ — попитах аз. „Какво ме интересува, по дяволите! — извика Рой. — Отиваме да видим Дракона!“ Е, музиката бе великолепна. Но Драконът? Убийте тенора. Угасете светлините.
Местата ни бяха толкова назад, че можех да видя само лявата ноздра на Дракона Фафнер. Рой не виждаше нищо освен гигантските пламъци, които бълваха от невидимия нос на чудовището, за да изгорят Зигфрид.