— По дяволите! — прошепна Рой.
Фафнер бе повален. Вълшебният меч го бе пробол право в сърцето. Рой скочи на крака, изруга сцената и хукна навън.
Намерих го да си говори сам във фоайето.
— И това ми било Фафнер! Господи! Велики Боже! Видя ли това чудо?!
Изхвърчахме от театъра. Зигфрид още пискаше нещо за живота, любовта и кланетата.
— Горките хора, тия от публиката — каза Рой. — Как ще издържат още два часа без Фафнер!
Та седеше си той на люлката и се рееше в миналото като мене.
— Хей! — подвикна ми радостно. — Какво ти казах? Къщата на баба ми и дядо ми!
— Не, на моите баба и дядо!
— И на четиримата!
Рой се разсмя истински щастлив и извади голямо, дебело копие на „Не можеш отново да се върнеш у дома“.
— Той сбърка — каза тихичко Рой.
— Така е. Наистина сме тук, за Бога!
Млъкнах. Защото забелязах зад поляните на снимачните площадки голямата стена между студиото и гробищата. Призракът на стълбата не ми излизаше от главата, но реших да не го споменавам още.
— Как върви работата с твоя звяр? — попитах аз. — НАМЕРИ ли го вече?
От много време бе така.
С Рой ни викаха да замисляме и майсторим зверове, модели на паднали от космоса метеори и на хуманоидни същества, изплуващи от тъмните лагуни, по чиито пластмасови зъби се стичаше най-банален катран.
Първо бяха взели Рой, защото го биваше в техниката. Неговите птеродактили наистина летяха. А бронтозаврите му бяха планини, тръгнали към Мохамед.
После някой прочете трийсетина от моите Странни истории, които пишех от дванайсетгодишен и взех да продавам на долнопробните списания, когато станах на двайсет и една, и реши да ми възложи „написването на драма“ за животинките на Рой. Бях на седмото небе, защото бях платил да изгледам или се бях промъкнал на около девет хиляди филма с мечтата да участвам в тях някой ден поне като простреляния труп на улицата.
— Искам нещо НЕВИЖДАНО! — бе казал Мени Лайбър на първия ден. — Вижда се триизмерно как изстрелваме нещо към земята. Пада метеор…
— Снимаме в близост до метеорния кратер в Аризона — вметнах аз. — Има го от милион години. Едно чудесно място за падането на НОВ метеор…
— Виждаме НОВОТО чудовище — викна Мени.
— Виждаме ли го наистина? — попитах аз.
— Ама какво искаш да кажеш? ТРЯБВА ДА ГО ВИДИМ!
— Е, да, но има и филми като „Човекът-леопард“! Целият ужас идва от сенките през нощта и от неща, които не могат да се видят. Ами „Островът на мъртвите“ и онази жена, с каталепсията, която се събужда зазидана в гробница?
— Радиопредавания!!! — изкрещя Мени Лайбър. — Хората искат да видят това, от което се плашат, по дяволите…
— Не искам да споря, но…
— Недей тогава! — тросна се Мени. — Искам десет страници, които да ме смръзнат от страх. А ти — посочи Рой — да знаеш, че всичко написано от него трябва да се подплати с някой и друг динозавър! Сега да ви няма! Идете да се пулите пред огледалото в три посред нощ!
— Сър! — извикахме ние.
Вратата се тръшна.
Отвън Рой и аз запремигахме на слънчевата светлина.
— Пак ни забърка в хубава каша, Стенли!
Все още стенейки от смях, се заловихме за работа.
Аз написах десет страници, оставяйки място за животните. Рой плесна на масата трийсет фунта3 влажна глина и затанцува около нея. Блъскаше и ваеше с надеждата, че чудовището ще набъбне като мехур в праисторическия басейн, а после ще се сгромоляса в съскащи серни изпарения, излъчвайки истинския ужас.
Рой изчете страниците ми.
— Къде ти е Звярът? — извика той.
Погледнах ръцете му, изплескани с кървавочервена глина.
— А къде е твоят?
Та за това си говорехме три седмици по-късно.
— Хей, защо само стоиш и ме наблюдаваш? — попита Рой. — Ела си вземи кифличка, седни, разговори се.
Приближих се, взех кифлата и седнах на люлката, залюлявайки се ту напред в бъдещето, ту назад в миналото. Пред мен — ракети и Марс. Зад мен — динозаври и катранени дупки.
А навсякъде — зверове без лица.
— За човек, който говори с шейсет мили в минута, си необикновено мълчалив — каза Рой Холдстром.
— Уплашен съм — изплюх камъчето най-сетне.
— О’кей. — Рой спря нашата машина на времето. — Говори, всемогъщи.
Заговорих.
Построих стената, подпрях стълбата, вдигнах тялото, докарах студения дъжд и накрая пуснах гръм, за да съборя трупа. Когато завърших, а дъждовната вода бе изсъхнала по челото ми, подадох на Рой поканата за празника на Вси светии.
Рой й хвърли един поглед, а после я пусна на земята и сложи крак връз нея.
— Някой трябва да се е пошегувал!
— Сигурно. Но… отидох вкъщи и изгорих бельото си.