— И…? — повтори тя като ехо. — Така… управляваше… студиото.
Костите на тялото й застанаха по местата си. Предишната безформеност изчезна. Сякаш спомените й дадоха старата сила и забравена енергия. Дори бузите и брадичката й станаха по-стегнати. Заговори по-бързо и реши да изприкаже всичко.
— Игра. Да. Не работа… игра. Студиото. Когато баща му… почина.
Думите вече заизлизаха една през друга от устата й. Страните й добиха цвят, а очите блеснаха. Започна да се изправя. Душата й, подобно на асансьор понасящ се от тъмната шахта към светлината, изплува нагоре и я вдигна на крака.
Това ми напомни нощите на 1925-а и 1926-а, когато се опитвахме да нагласим супер радиото си, за да уловим музиката и далечните гласове от ефира. В един момент уцелвахме станцията, разстоянието се разтапяше, гласовете гръмваха и ние се усмихвахме тържествуващи, макар и да не търсехме победата, а звука. Тъй бе и тази вечер с тамяна, звънчето и свещите, които призоваваха Емили Слоун към живот и светлина. Тя бе цяла безплътен спомен. Затова слушахме напрегнати звънчето, звънчето, гласа, звънчето и пак гласа, а Констанс бе застанала зад бялата статуя, готова да я подхване, ако изведнъж се строполи.
— Студиото. Беше чисто ново, Коледа. Всеки ден. Той винаги беше. Тук в седем. Сутринта. Нетърпелив. Развълнуван. Ако видеше хора. Със затворени усти. Казваше: отвори! Смей се. Никога не разбра. Всички потиснати, когато има един живот. За живеене. Много ненаправено…
Пак се загуби в спомена и млъкна, като че ли се бе изтощила. Напълни с въздух дробовете си и продължи бързо, все едно че някой я гони:
— Аз… същата година с него. На двайсет и пет, дойдох от Илинойс. Луда по киното. Той разбра това. Държеше ме… наблизо.
Млъкна и продължи отново:
— Чудесно. Всички начални години… Студиото се разрасна. Той построи. Проекти. Наричаше се Изследователя. Чертожник. До трийсет и пет. Така каза. Искаше света… между стените. Да не пътува. Мразеше влаковете. Коли. Баща му умрял в кола. Голяма любов. Та живееше в малък свят. Светът се смаляваше с всеки новопостроен град в студиото. Галия! Негова. После… Мексико. Островите край Африка. После… Африка! Така казваше. Няма нужда от пътешествия. Заключваше се вътре. Канеше хора. Я вижте Найроби! Ей там. Лондон? Париж? Тук. Построи специални стаи. Пътуване с преспиване в Ню Йорк. Уикендите — в Рим. Сложи цветя. Гробницата на Клеопатра. Зад фасадите на всеки град — килими, легла, чешми с течаща вода. Хората от студиото му се смееха. Не даваше пет пари. Млад, глупав. Продължаваше да строи. 1929-а, 1930-а! 1931-а, 1932-а!
Кръмли ме погледна с вдигнати вежди. Господи! Бях напипал нещо ново, което живееше и говореше в къщата на баба и дядо.
— Дори място — мърмореше Емили Слоун — като „Нотр Дам“. Спален чувал. Толкова високо над Париж. Да се събуди със слънцето. Луд? Не. Той се смееше. И те оставяше да се смееш. Не беше луд… едва по-късно…
Пак се потопи във водата на спомените. След известно време помислихме, че се е удавила завинаги.
Но когато звънчето дрънна, тя събра невидимите нишки и ги вплете отново, загледана в миналото.
— По-късно… наистина… луд. Ожених се за Слоун. Не бях вече секретарка. Никога не прости. Играеше с големите залъгалки… казваше, че още ме обича. И после през онази нощ… катастрофа. То. То. То се случи. И аз… умрях.
Кръмли и аз стояхме в очакване. Минутата мълчание ни се стори безкрайна.
— Идва на посещения — каза тя накрая пред гаснещите свещи.
— Той? — осмелих се да промълвя аз.
— Да. О, два, три… пъти… в годината.
Почудих се дали знае колко години са изминали.
— Извежда ме, извежда ме — въздъхна тя.
— Ти говориш ли? — попитах тихичко аз.
— Той говори. Аз само се смея. Той казва… Той казва.
— Какво?
— Че ме обича и след толкова много време.
— А ти какво казваш?
— Нищо. Не бива. Направих… беля.
— Ясно ли го виждаш?
— О, не. Той седи в тъмното. Или зад стола ми. Говори за любов. Хубав глас. Същият. Макар че и двамата сме мъртви.
— И чий е този глас, Емили?
— Ами… — поколеба се. После лицето й светна. — На Арби, разбира се.
— Арби…?
— Арби — рече тя и се втренчи в последната останала горяща свещ. — Арби. Успя. Така ми се струва. Имаше за какво да живее. Студиото. Играчките. Няма значение, че ме няма. Върна се, за да живее на единственото място, което обичаше. Затова успя дори и след гробницата. Чукът. Кръвта. О, Боже! Аз съм убитата. Аз! — тя изпищя и се строполи на количката.
Очите и устните й пак застинаха. Превърна се отново в мраморна статуя, но този път завинаги. Никакъв тамян и никакви звънчета не биха разтопили маската. Тихо я повиках по име.