Рой вдигна поканата и пак я зачете. Погледна стената на гробището.
— Но за какъв дявол биха ти изпратили такова нещо?
— Ами да. Повечето хора от студиото дори не ме познават!
— Но празникът бе наистина снощи. И все пак, шегата е много изпипана. Да закачиш на стълбата това тяло… Ей, а възможно ли е на теб да са казали да дойдеш в полунощ, а да са поканили други хора за осем, девет, десет и единайсет часа, за да ви плашат един по един? В това има някакъв смисъл.
— Само ако го беше замислял ти!
Рой рязко се извърна:
— Да не мислиш, че…
— Не. Да де. Не.
— Кое в крайна сметка?
— Помниш ли онова празнуване на Всях светих, когато бяхме деветнайсетгодишни и отидохме в театър „Парамаунт“, за да гледаме Боб Хоуп в „Котката и канарчето“, а момичето пред нас изведнъж се разпищя. Аз се огледах и те видях да седиш с маска на вампир.
— О, да — изсмя се Рой.
— Ами когато се обади и ми каза, че Ралф Кортни, най-добрият ни приятел, е мъртъв и трябва да дойда незабавно? Беше го положил на леглото у вас, но всичко бе само номер. Искаше Ралф да си напудри лицето с белило, да легне и да се престори на мъртъв, а когато вляза, да се надигне изведнъж. Помниш ли?
— Аха — Рой пак се изсмя.
— Но аз срещнах Ралф на улицата и номерът не стана.
— Така беше — поклати глава Рой пред мисълта за собствените си немирства.
— Е, добре. Няма нищо чудно тогава в предположението ми, че може да си закрепил оня труп на стената и да си ми пратил писмото.
— Бъркаш само в едно — каза Рой. — Много рядко си ми споменавал Арбътнот. Дори и да бях изработил тялото, как щях да съм сигурен, че ще го познаеш? Трябва да е бил някой, комуто е било добре известно, че преди много години си се срещнал с Арбътнот, прав ли съм?
— Ами…
— Един труп в дъжда не струва пукната пара, ако не знаеш чий е. Разказвал си ми за много други хора, които си срещал, докато си се мотал из студията. Ако тялото бе направено от мен, то щеше да е на Рудолф Валентино или Лон Чейни, за да можеш да го разпознаеш. Така ли е?
— Така е — отвърнах вяло аз. Взрях се в лицето на Рой й бързо извърнах поглед. — Извинявай. Но, по дяволите, това бе наистина Арбътнот. През трийсетте години го бях виждат поне дузина пъти. На премиери. Пред студиото. В спортните му коли, в трите лимузини. Жените винаги се тълпяха и се смееха, докато той раздаваше автографи, защото не пропускаше да пъхне на всекиго по четвърт долар. Четвърт долар! През 1934-а! С толкова пари можеше да си купиш малцово мляко, един шоколад и накрая да идеш на кино.
— Значи такъв е бил? Нищо чудно, че го помниш. На теб колко ти даваше?
— Един месец ми даде долар и двайсет и пет цента. Бях истински богаташ. А сега е погребан зад тази стена — там, където бях снощи, нали? Защо някой ще се опитва да ме изплаши с илюзията, че са го изровили и закрепили на стълбата? Струват ли си усилията? Тялото се строполи като камък. Значи са го закрепяли поне двама души. Защо?
Рой захапа втора кифличка.
— Защо ли? Освен някой да е искал да те използва, за да го разкажеш на света. Ти щеше да кажеш и на друг, нали?
— Може би…
— Недей. Уплашен си в момента.
— Но от какво да съм уплашен? Просто имам чувството, че не става въпрос за обикновена шега, че има нещо друго.
Рой се втренчи в стената, дъвчейки кифлата.
— По дяволите — промълви най-накрая. — Тази сутрин отиде ли да видиш дали тялото е ВСЕ ОЩЕ на земята? Защо не провериш?
— За нищо на света!
— Но сега е ден. Може ли да си такъв пъзльо!
— Не съм, само…
— Ей! — изгърмя възмутено нечий глас. — Глупаци такива! Какво правите там?
Рой и аз се надвесихме от верандата.
Мени Лайбър стоеше насред ливадата. Ролс-ройсът му бе спрян до него. Не бяхме чули никакъв шум от мотор.
— Е? — извика Мени.
— Имаме съвещание! — отвърна Рой невъзмутимо. — Искаме да се нанесем тук.
— Какво? — Мени огледа набързо старата къща във викториански стил.
— Страхотно място за работа — добави веднага Рой. — Ще си направим офиса горе, ще внесем бюрото и пишещата машина.
— Но вие ИМАТЕ офис!
— Офисите не вдъхновяват — намесих се аз. — За разлика от това тук. Трябва да преместите всички творци от блока на писателите. Нека Стийв Лонгстрийт се нанесе в онази нюорлеанска вила, за да напише сценария за Гражданската война. Ами френската пекарница отсреща? Точно място за Марсел Дементон и неговата революция. А ей там долу е Пикадили — рай за съвременните английски писатели.
Мени бавно се изкачи до верандата с объркано, пламнало лице. Огледа студиото, после своя ролс и накрая нас двамата — като че ли току-що ни е уловил голи-голенички да пушим в плевнята.