Но тя бе построила новия кристален ковчег и бе тряснала капака.
— Господи, какво направихме? — промълви Кръмли.
— Доказахме две, а може би и три убийства — отговорих аз.
— Да се прибираме у дома — рече Кръмли.
Но Емили не ни чу. Харесваше й да бъде точно там, където се намираше в момента.
68
И най-сетне двата града станаха един и същ.
Ако в града на тъмнината имаше повече светлина, в града на светлината имаше повече тъмнина.
Мъглата обви високите стени на моргата. Гробовете се раздвижиха като плаващи континенти. Тунелът с катакомбите стана убежище на студените ветрове. Самата памет нахлу във филмовата гробница. Червеите и термитите от каменната градина започнаха да гризат ябълките на Илинойс, черешовите дръвчета на Вашингтон и съвършено подрязаните живи плетове на вилите. Една по една големите сцени се проветриха и тръшнаха вратите си. Картонените къщи, дървените колиби и именията на Луизиана зинаха врати, потрепериха и се сгромолясаха.
През нощта двестате стари автомобила на задната площадка запалиха мотори, вдъхнаха изпаренията си и запрашиха по черните пътища за Детройт.
Светлините угасваха от сграда на сграда и от етаж на етаж. Климатичните инсталации спираха да работят, а последните тоги на римските призраци бяха изпратени обратно на „Уестърн Костюмиране“ през една пряка от студиото. Капитаните и кралете напускаха заедно с последните пазачи.
Ставаше все по-лошо.
С всеки изминат ден студиото се смаляваше.
Изчезваха и се стопяваха все повече неща. След миниатюрните градчета и праисторически животни дойде ред на къщите и небостъргачите, кръста на Голгота и самата гробница на Месията.
Земята под гробището щеше всеки момент да се разпука. Разрошените му обитатели — изгонени и бездомни през нощта — си търсеха нови убежища в другата част на града. Качваха се на автобусите в два посред нощ и плашеха до смърт шофьорите. Вратите на гробището се затваряха, а тунелът катакомба се изпълваше с червена киша. Църквата от другата страна хлопваше врати, а пияният свещеник изтичваше при оберкелнера на „Кафявото бомбе“, укрил се сред тъмните холивудски хълмове, докато невидимата война и невидимата армия ни изтласкваха все по̀ на запад — далеч от моя апартамент, далеч от джунглата на Кръмли — докато стигнахме в арабския квартал с малки запаси от храна, но обилни количества шампанско. Стъкмихме последното си гнездо, където щяхме да се приютим до момента, в който Звяра и армията му от скелети се спуснеше с писъци по пясъците, за да ни изхвърли на тюлените и да изплаши призрака на Ейми Семпъл Макфърсън възкръснала с християнската зора.
Така беше.
Украсено или лишено от някоя и друга метафора.
69
Кръмли дойде по обед и ме завари до телефона.
— Уговарям си среща в студиото — казах аз.
— С кого?
— С когото и да е. Стига да бъде в кабинета на Мени Лайбър в момента, когато иззвъни белият телефон.
— И после?
— Ще се предам.
Кръмли погледна към студените вълни отвън.
— Върви на гилотината.
— Какво ще правим? — възкликнах аз. — Ще седим и ще чакаме, докато строшат вратата и изплуват от морето? Не мога да издържа. По-добре да умра.
— Я дай насам!
Кръмли грабна телефона и набра.
Когато вдигнаха, изкрещя:
— Вече съм добре. Отказвам се от болничния. Идвам довечера!
— Точно когато имам нужда от теб — казах аз. — Страхливец.
— Ти си страхливец! — трясна слушалката. — Коняр!
— Какво ме нарече?
— От една седмица чакам да те пуснат в комина или да те изритат мъртъв по стълбите. Коняр! Като този, който е държал юздите, когато генерал Грант пада от коня си. Омръзна ми да чета некролози и стари вестници. Все едно да гоня русалки. Време е да помогна на коронера.
— Знаеш ли, че думата „коронер“ идва от „корона“? Коронер е някой, който работи за краля и кралицата. Корона. Коронка. Коронер.
— Глупости! Трябва да й поръчам телеграма. Дай ми телефона.
Телефонът звънна. И двамата подскочихме.
Оставих го да иззвъни осем, девет, десет пъти и накрая не издържах. Вдигнах го.
Първо се чу само обичайното припукване и шума на града, където невидими дъждове се изливаха върху неумолими надгробни камъни. И после…
Чух тежко дишане. Все едно, че огромна буца мая на мили оттук всмукваше ВЪЗДУХ.
— Ало! — казах аз.
Мълчание.
Най-сетне дебелият глас, заключен в кошмарно тяло, каза:
— Защо не си тук?
— Никой не ме е повикал — потрепери гласът ми.
Дишането стана още по-тежко — сякаш някой се давеше в собствената си ужасна плът.
— Довечера — гласът заглъхна. — В седем часа. Знаеш ли къде?