Аз кимнах. Голям съм глупак! Все едно можеше да ме види!
— Е… — провлачи плътният, изгубен глас. — Много време мина… Преди да си отида завинаги, ние трябва… да, трябва да поговорим…
Гласът изчезна.
Седях и гледах втренчено пред себе си.
— Кой беше, по дяволите? — попита Кръмли зад мен.
— Не съм му се обаждал — усетих устните си да се движат. — Той се обади НА МЕН!
— Дай телефона!
Кръмли набра.
— За болничния…
70
Студиото бе затворено, съблечено и мъртво.
За първи път от трийсет и пет години насам на входа имаше само един пазач. Никоя от сградите вътре не светеше. Само пътят, който се спущаше към „Нотр Дам“, завиваше край вече изчезналата Голгота и отвеждаше към стената на гробището, бе осветен с няколко мъждиви лампи.
Господи — помислих си аз, — моите два града. И двата бяха тъмни и студени, така че разликата между тях се бе стопила. Единият се управляваше от трева и хладен мрамор, а другият — от хора, не по-малко безжалостни и надменни от самата Смърт. Царуваха над кметове и шерифи, полицаи и полицейски кучета, телефони и банки.
Щях да бъда единственото живо същество, което се движи уплашено между двата града.
Докоснах вратата.
— Недей, за Бога! — каза Кръмли зад мен.
— Трябва — отговорих аз. — Сега Звяра знае къде се намира всеки един от нас. Може да разбие къщата на Констанс, Хенри или твоята. Но не мисля, че ще го направи. Някой е проследил всички по негово нареждане. А няма начин да го спрем. Няма доказателства. Няма заповед за арест. Няма съд, който да разгледа делото, както и затвор, където да иде виновният. Но аз не искам да ме гръмнат на улицата или да ме пребият до смърт в леглото ми. Господи, Кръмли, омръзна ми да чакам. А и трябваше да чуеш гласа му. Струва ми се, че се движи единствено към смъртта. Застигнало го е нещо ужасно и той иска да говори.
— Да говори! — извика Кръмли. — Нещо от сорта на: не мърдай, докато не те претрепя?!
— Да говори — повторих аз.
Влязох и се загледах в дългата улица пред себе си.
Христовите мъки:
Стената, от която бях избягал през нощта на Всях светих.
Грийн Таун, където Рой и аз наистина бяхме живели.
Сцена 13, където Звяра бе изобразен и унищожен.
Дърводелската работилница, където бяха скрили ковчега, преди да го изгорят.
Студиото на Маги Ботуин, където още се носеше сянката на Арбътнот.
Ресторантът, където апостолите на киното чупеха баятия хляб и пиеха виното на И.Х.
Вече изчезналата Голгота, звездите над нея и споменът за И.Х., който отдавна бе погребан повторно и завинаги.
— По дяволите — Кръмли прошумоля зад мен. — И аз идвам.
Поклатих глава:
— Не. Ти предпочиташ да чакаш седмици наред, докато откриеш Звяра. Той би се скрил от теб. Сега е отворен към мен. Може би иска да разкаже за хората, които изчезнаха. Вероятно ти трябват документи за отварянето на сто гроба отвъд стената? Да не мислиш, че градската управа ще ти разреши да търсиш къде лежат И.Х., Кларънс, Гроц и д-р Филипс? Никога няма да ги видим отново освен ако Звяра не ни ги покаже. Така че, иди на входа на гробището. Направи десетина кръгчета около него. Каквото и да се случи, сигурно ще изскоча или с писъци, или със смях.
Кръмли посърна:
— О’кей. Остави се да те убият! — въздъхна. — М-да-а-а… Както и да е. Дръж.
— Пистолет? Страх ме е от пистолети!
— Вземи го. Сложи го в единия джоб, а куршумите — в другия.
— Не!
— Вземи го!
Подчиних се.
— И да се върнеш цял-целеничък!
— Да, сър.
Пристъпих напред. Товарът падна от плещите ми. Почувствах как потъва в нощта. Всеки момент последните останали сгради ще паднат на колене, простреляни в сърцето, и ще се превърнат в леш за кучетата и кости за нощните птици.
Тръгнах по улицата с надеждата, че Кръмли ще ме повика да се върна. Тишина.
Стигнах до третата пресечка и спрях. Исках да погледна към Грийн Таун, Илинойс, но не го направих. Ако лопатите го бяха разрушили, а термитите бяха изяли прозорците, играчките и килерите, нямаше какво да гледам.
В администрационната сграда светеше бледа светлинка.
Външната вратата беше отключена.
Поех дълбоко въздух и влязох.
Глупак. Идиот. Кретен.
Катерех се по стълбите и си мърморех.
Опитах да отворя вратата, но се оказа заключена.
— Слава Богу — прошепнах аз и тъкмо се канех да побягна надолу, когато…
Пантите проскърцаха.
И вратата на кабинета се отвори.
Сетих се за пистолета. Пипнах оръжието в единия си джоб и куршумите в другия.
Пристъпих към прага.
Кабинетът се осветяваше само от една лампа над картината в дъното. Безшумно прекрачих прага.