Имаше два празни дивана, два празни стола и огромно бюро с телефон на него.
Както и едно голямо кресло, което не бе празно.
Можех да чуя бавното и тежко дишане — като на притаило се в мрака диво животно.
Успях да видя очертанията на едрия мъж, разположен в него.
Спънах се в един стол. Сърцето ми щеше да се пръсне.
Опитах се да видя фигурата по-ясно. Главата бе сведена надолу, лицето попадаше в сянката, а големите ръце бяха протегнати върху бюрото. Въздишка. Вдишване, издишване.
Главата на Звяра се надигна към светлината.
Очите се втренчиха в мен.
Целият се изправи като канара.
Масивното кресло простена под тялото му.
Протегнах ръка към ключа за лампата.
Раната-била-някога-уста се разтегна.
— Не! — огромната сянка вдигна дългата си ръка.
Набра някакви цифри. Завъртях ключа. Нямаше светлина. Вратата зад мен се затвори сама и ключалките й изщракаха.
Тишина.
Той пое дълбоко въздух и шумно го изпусна:
— Дошъл си… за работа?
За какво?! — учудих се мислено аз.
Сянката се приведе в тъмното. Гледаше ме, но не можех да видя очите.
— Дошъл си — задъха се гласът, — за да поемеш студиото?
Аз! — учудих се пак. Гласът произнесе сричка по сричка:
— Никой не е подходящ за тази работа. Иска се да притежаваш цял един свят, поместен на няколко акра. Някога тук имаше портокалови дръвчета, лимони и добитък. Добитъкът още го има. Но няма значение. Сега всичко става твое. Давам ти го…
Лудост.
— Ела да видиш какво ще притежаваш! — махнаха дългите му ръце. Докосна някакъв скрит бутон. Огледалото зад бюрото се плъзна настрани и откри тунела, водещ към гробището.
— Насам! — прошепна гласът.
Сянката се изправи. Креслото се завъртя, изскърца и изведнъж се оказах сам. Бюрото беше празно като палубата на изоставен кораб. Огледалото започна да се плъзга обратно. Скочих напред, защото се страхувах, че когато застане на мястото си, мъждивата светлинка ще изчезне и аз ще се удавя в мрака.
Огледалото затвори прохода. Ужасеното ми лице се отрази в него.
— Не мога да те последвам! — изкрещях аз. — Страх ме е!
Огледалото замръзна.
— Миналата седмица бе оправдано — прошепна гласът. — Но тази вечер? Избери си един гроб и ще легна в него.
Припомних си гласа на моя баща, който месеци наред се измъчваше на болничното си легло, а смъртта все не искаше да го прибере.
— Престъпи границата — каза кротко гласът.
Господи, та нали знаех това от шестгодишен! Фантомът зад огледалото. Певицата, заинтригувана от приятния му глас, се осмелява да докосне стъклото, а отвътре се протяга една ръка, сграбчва я и я повлича към черната гондола, направлявана от Смъртта. Огледалото, шепотът, празната опера и песните за край.
— Не мога да се движа — казах аз. Беше вярно. — Страх ме е — усетих вкуса на пръст в устата си. — Ти отдавна си умрял…
Силуетът зад огледалото кимна.
— Не е лесно да си едновременно и мъртъв, и жив под филмовата гробница, да ограничиш до минимум броя на хората, които знаят за това, да им плащаш добре и да ги убиваш, когато се провалят. Смърт на Сцена 13 в ранния следобед. Или смърт посред нощ, докато се въртиш в леглото. Или в този кабинет, където често си почивах. Сега…
Огледалото потрепери — не знам дали го докосна с ръка или с дъх. Усещах биенето на сърцето си. Гласът ми прозвуча съвсем детински:
— Не можем ли да говорим тук?
Отново меланхоличен смях.
— Не. Това е голямото пътешествие. Трябва да знаеш всичко, ако ще заемеш мястото ми.
— Но аз не го искам! Кой ти е казал, че се стремя към него?
— АЗ така казвам. Слушай, няма защо да се плашиш от мен.
От филмовата гробница и пръстта на каменната градина подухна влажен вятър.
Огледалото се плъзна встрани. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки.
Погледнах в слабоосветения тунел.
Масивната сянка на Звяра се спущаше надолу. Обърна се към мен.
Погледна ме с невероятно безумните си, невероятно тъжни очи.
Кимна към наклона и каза:
— Е, ако не можеш да вървиш, бягай.
— От КАКВО?
Устните примляснаха лигаво и най-сетне промълвиха:
— От Мен! Аз съм бягал през целия си живот! Мислиш, че не мога да те проследя? Господи! Преструвай се! Преструвай се, че съм още силен, че още имам власт. Че мога да те убия. Изиграй страха!
— Но аз наистина се страхувам!
— Тогава бягай, по дяволите!
Вдигна юмрук, за да прогони сенките покрай стените.
Затичах се.
Той ме пусна напред и побягна след мен.
71
Беше ужасно изкуствено преследване. Носехме се през помещението с мъртвите филми, през каменните мощехранителници, където бяха положени всички звезди от тези филми, под стената и през стената. Изведнъж всичко остана назад, а аз хвърчах със Звяра по петите ми към гробницата, в която Дж.Ч. Арбътнот никога не е бил полаган.