През цялото време знаех, че това не е пътешествие, а местоназначение. Не ме преследваха, а ме вкарваха в кошара. Защо?
Дъното на гробницата, където Кръмли, слепият Хенри и аз бяхме застанали преди хиляди години. Заковах на едно място.
Стълбичките на саркофага ни чакаха.
Зад себе си усещах стъпките и виковете на Звяра.
Скочих към стълбичките и се опитах да се задържа. Подхлъзнах се, изругах, изпълзях с мъка догоре, нададох радостен вик и изскочих от саркофага.
Ритнах вратата на гробницата и тя широко се отвори. Изтърколих се в гробището и се втренчих в празния булевард отвъд надгробните камъни.
— Кръмли! — извиках аз.
Нямаше улично движение, не се виждаха и паркирани коли.
— О, Боже — изстенах аз. — Кръмли! Къде си?
Чух трополенето на Звяра зад себе си. Обърнах се.
Звяра спря на вратата.
Луната го осветяваше. Бе застанат като надгробна статуя, която отдаваше почит на самата себе си под изписаното си име. За момент ми заприлича на призрака на някакъв английски лорд, изправен пред старинния си замък, подмамен там, за да бъде заснет и потопен в тъмни, киселинни разтвори, за да възкръсне като фантом заедно със спускането на мъглата във филма. Едната му ръка бе поставена на пантите, а другата бе вдигната нагоре, сякаш за да отблъсне Съдбата и да я просне върху студения мрамор. Отново видях името:
Трябва да съм изкрещял надписа на висок глас, защото той падна напред като прострелян. Аз запрескачах като луд белите камъни, тичах, препъвах се и крещях като обезумял. Една част от мен се чувстваше преследвана, а другата — като във фарс. Представях си едновременно как потопът се отприщва и поглъща самотния бегач и как Чарли Чейз го гонят слонове. Нямах време да избирам между отчаянието и истеричния смях. Затова хвърчах като луд сред гробовете, докато накрая се озовах на улицата.
Кръмли го нямаше. Булевардът бе пуст.
„Св. Себастиян“ бе отворила широко вратите си. Църквата бе цяла осветена.
И.Х., ако беше до мен…
Подскочих. Усетих миризмата на кръв и хукнах отново.
Чух зад себе си тежките стъпки и задъханото дишане на полуслепия ужасен човек.
Стигнах вратата.
Убежище!
Но църквата беше празна.
Над златния олтар и над нишите бяха запалени свещи.
Изповедалнята бе отворена.
Последва гръмовен шум от стъпки.
Скочих към изповедалнята, тръшнах вратата и се свих треперещ.
Гръм от стъпки…
Затихнаха като пред буря и като буря отекнаха в църквата.
Усетих лапата на Звяра върху вратата, която не беше заключена.
Но аз бях свещеникът, нали?
Който и да се затвори вътре, е свят човек, на когото трябва да се изповядаш, а не да му причиняваш зло.
Звяра изсумтя от изтощение и чувство за обреченост. Аз треперех. Молех се трескаво за най-обикновени неща — да прекарам още един час с Пег, да оставя дете след себе си… Все дреболии, но дреболии, по-необятни от нощта и по-велики от изгрева…
Сладкото ухание на живота трябва да се бе разнесло от ноздрите ми. Сигурно бе издишано заедно с молитвите.
Последно изсумтяване и…
Господи!
Звяра влезе в другата половина на кабинката!
Нахлу с такава сила, че се уплаших да не ме изгори с дъха си през решетката. Но огромното му туловище се намести и се отпусна като мях.
Разбрах, че странното преследване е завършило и че започва последният рунд.
Звяра пое дълбоко въздух няколко пъти. Като че ли се боеше да проговори веднага, защото още му се искаше да убива, но вече се бе уморил. Господи, най-сетне се бе уморил.
Дълго мълча и накрая прошепна:
— Благослови ме, отче, защото съгреших.
Помъчих се да си спомня какво казваха свещениците от старите филми в такива случаи, но нищо не излезе.
Изпитах огромното желание да се спусна пак в предишната надпревара.
Вместо това затаих дъх, а той пак прошепна:
— Благослови ме, отче…
— Не съм ти никакво отче — не издържах аз.
— Не е възможно — промълви Звяра.
След малко добави:
— Ти си моят син.
Подскочих и усетих собственото си сърце да се спуска по черния тунел.
Звяра се размърда.
— Кой… мислиш… ЧЕ ТЕ НАЗНАЧИ?
— Боже мой!
— Аз го направих — каза изгубеното лице зад решетката.
Значи не е бил Гроц? — помислих си аз.
Тогава Звяра заразправя. Думите му се ронеха като черни зърна от ужасна броеница. Аз потъвах все по-надолу и по-надолу, докато накрая главата ми опря о пода и промърморих:
— Защо не ме уби?