— Никога не съм го искал. Приятелят ти се заяде с мен. Не биваше да прави този бюст. Беше лудост. Щях наистина да го убия, но той ме изпревари. Или поне се престори на умрял. Всъщност Рой е жив и те чака.
Искаше ми се да попитам къде е, но попитах друго:
— Защо ме спаси?
— Ами… от желание някой ден историята с мен да бъде разказана. Само ти… можеш да я предадеш достоверно. Няма нищо в студиото или на света, което да не знам. Четох една цяла нощ, спах на пресекулки и продължавах да чета, а после пошепнах през стената името ти. Не беше много отдавна. Той става, така бях казал. Назначете го. Той е моят биограф. И моят син.
Значи ме бяха взели в студиото заради една негова прошепната дума!
А сега шептеше на четиринайсет инча от мен, задъхвайки се между изреченията.
— Като си помисля само! — каза немощният глас. — Назначавах и уволнявах в продължение на години. Кой друг би могъл да го направи? Какво ми оставаше освен да понасям грозотата си и да искам да умра? Само работата ме крепеше. Твоето идване бе един вид подкрепа за мен.
Почудих се дали трябва да му благодаря.
След малко — отговори той без думи. После продължи:
— Отначало ръководех нещата тайно, иззад огледалото. През цялото време надувах главата на Лайбър с предвиждания за пазара и редакции на сценарии, прочетени в гробницата. Той ме изслушваше в два посред нощ. Какви срещи! Приличахме си като две капки вода! Его и свръхего. Рогът и надуващият рога. Той беше танцьорът, а аз — хореографът зад огледалото. Използвахме заедно неговия кабинет. Денем той се гневеше и важничеше, а нощем аз се разполагах на празното бюро и по единствения телефон върху него давах нарежданията си на Лайбър, моя личен секретар.
— Знам — промълвих аз.
— Как си могъл да научиш за това?
— Предположих го.
— Предположи?! Какво? Цялата тая невъобразима история? И за Празника на Вси светии? За нощта преди двайсет години?
Дишаше тежко и чакаше да отговоря.
— Да.
— Хм. Спомням си добре онази вечер. Сухият режим бе отменен, но още си прекарвахме алкохола по тунела от гробището — ей така, заради забавата. Половината се веселяха сред гробовете, а другата половина — във филмовата морга. Пет студия, пълни с шумни мъже, жени, звезди и статисти. Почти не си спомням времето около полунощ. Някога питал ли си се колко много са откачените, които се любят на гробището? Я помисли!
Не казах нищо и Звяра продължи:
— Той ни хвана. Господи Боже, хвана ни между гробовете. Чукът на пазача разби главата ми, раздра бузите и окото ми! Удряше ли удряше! Избяга с нея. Аз се затичах с викове след тях. Качиха се в колата. Подкарах след тях. Катастрофата и… и…
Въздъхна, за да укроти сърцето си:
— Спомням си как докторът ме пренесе в църквата, лицето на обезумелия свещеник и това, как ме преместиха в моргата. Оправяй се сред гробовете! Оздравей сред мъртъвците! После докараха трупа на Слоун. Дойде и Гроц, за да поправи непоправимото. Горкият Гроц. Ленин трябва да е имал повече късмет. Едва движех устни, но им казах: прикрийте всичко. Късно е. Улиците са празни. Излъжете! Кажете, че съм умрял! Господи, лицето ми! Не може да се оправи по никакъв начин. Моето лице! Затова кажете, че съм мъртъв! Емили? Какво? Полудяла? Скрийте Емили! Заличете следите. С пари, разбира се, с много пари. Нека изглежда съвсем истинско. Кой би предположил? Направиха погребението със затворен ковчег, а през това време докторът се бореше за живота ми. Каква лудост, господи. Усещах лицето си, главата си, можах да извикам на Фриц да поеме нещата в свои ръце. И той го направи. Истински маниак за работа. Слоун да се изнесе. Горката Емили, нима е луда? Констанс? Констанс я заведе в санаториума. Един от онези приюти за пияни, луди и наркомани, където никога не оздравяваш, но където те пращат. Емили потъна в нищото, а аз беснеех. Всички ревяха и гледаха лицето ми, което сякаш бе излязло от месомелачка. Фриц им нареждаше да млъкнат. Виждах в очите им СОБСТВЕНИЯ СИ ужас. Бяха ме отписали, но аз не се давах. До мен бяха д-р Филипс касапина и Гроц разхубавителя. Опитваха всичко, но накрая казаха: „Не сме способни на повече. Повикайте свещеник!“ „По дяволите! — извиках аз. — Направете погребение, но АЗ няма да присъствам!“ Всички пребледняха, защото знаеха, че говоря сериозно. И си помислиха: ако загине той, свършено е и с нас. Това бе златната година във филмовата ни история. Макар и по време на Депресията, бяхме направили двеста милиона, умножихме ги на триста. Почти всички останали студия се обединиха. Те НЕ МОЖЕХА да ме оставят да умра. Хилядарките сами изскачаха от ръцете ми. Как биха намерили заместник? В това море от глупаци, идиоти, зяпачи и откачалки… Ти го спаси, а аз ще го закърпя! Така каза тогава Гроц на оня касапин, д-р Филипс. И ме изродиха за втори път.