Спомних си думите на И.Х.: „Звяра? Аз присъствах на неговото рождение!“
— И тъй, докторът ме спаси, а Гроц ме закърпи. Но аз сам започнах да разкъсвам шевовете си. Всички мислеха едно и също — умре ли той, свършено е с нас. Но сега вече исках да умра. От сърце и душа го желаех. И въпреки всичко, старата жажда за власт победи дори и когато лежах под кървавата каша от плът и строшени кости. След няколко часа борба със смъртта, без да смея да докосна лицето си, заявих: „Обявете ме за починал. Скрийте ме тук и ми помогнете да се възстановя. Оставете тунела отворен. Погребете Слоун. Погребете и мен ЗАЕДНО с него, in absentia. Искам гръмки заглавия по вестниците. Понеделник сутринта ще се явя на работа. Никой не бива да знае. Не бива да ме виждат. Убиецът с накълцаното лице? Пригответе ми кабинет с бюро и кресло. Нека там седи някой, който да слуша съветите ми през огледалото. Мени? Къде е Мени? Ти ще слушаш! Ще шептя през процепите, сянката ми ще ти маха от огледалото… От теб ще се иска само да отваряш уста и да повтаряш каквото ще налея в главата ти. Ясно ли ти е? Добре! Сега извикайте журналистите! Подпишете смъртните актове. Сложете Слоун в ковчег. Намерете ми една тиха стая за отдих в моргата, а ти Мени, иди и оправи кабинета. На работа!“
— В дните преди погребението си давах разпорежданията, а матката група около мен кимаше и изпълняваше.
— Докторът трябваше да ме върне към живота, Гроц да се занимае с лицето ми, доколкото това е възможно, Мени да ръководи студиото под моите напътствия, а И.Х. — просто защото се случи там тази нощ и защото първи ме намери, потънал в кръв, — трябваше да нагласи всичко така, че да изглежда като случайна злополука. Само четирима знаеха. Фриц? Констанс? Те отговаряха за почистването, но никога не им казахме, че съм оживял. Четиримата знаещи щяха да получават по пет хилядарки седмично до края на дните си. Как ти се струва, а? Пет хиляди СЕДМИЧНО, през 1934-а! При средна работна заплата от някакви мижави петнайсет долара на седмица. Докторът, Мени, И.Х. и Гроц бяха наистина богаташи. Парите купуват всичко, повярвай ми! Години мълчание! Та тръгна като по вода. Филмите, студиото, растящите печалби, тайната около мен… Цената на акциите се качваше, нюйоркчаните бяха доволни — до момента, в който…
Замълча и въздъхна отчаяно.
— Някой откри нещо.
Пауза.
— Кой го направи? — осмелих се да попитам аз в тъмното.
— Докторът, старият доктор. Откри, че дните ми са преброени.
Пак замълча и най-сетне каза:
— Рак.
Оставих го да събере кураж и продължи:
— Рак. Не се знае кой от останалите е научил за това от доктора. Един от тях реши да избяга. Да грабне парите и да се покрие вдън земя. Така започна суматохата. Той искаше да сплаши всички с истината. После да изнудва и да се сдобие с много пари.
Помислих си, че сигурно говори за Гроц, но не му казах, а вместо това попитах:
— Знаеш ли кой е бил? Човекът, поставил трупа на стълбата? Този, който написа писмото, за да ме извика на гробищата? Този, който подшушна на Кларънс да чака пред „Кафявото бомбе“, за да те види? Този, който подтикна Рой Холдстром да направи бюст на едно съществуващо чудовище за един несъществуващ филм? Този, който поеше обилно с уиски И.Х. с надеждата, че той ще се замае и ще разкаже някому всичко?
Огромното тяло зад тънката решетка се движеше, потрепваше, въздишаше и изпущаше шумно въздуха през ноздрите си. Като че ли всяко вдишване бе надежда за оцеляване, а всяко издишване — признание в отчаяние.
Мълча дълго.
— В началото — когато качиха онова тяло на стълбата — подозирах всички. Нещата тръгнаха от зле по-зле. Направо се побърквах. Отхвърлих доктора като възможен извършител. Той беше страхливец до мозъка на костите си. Та нали сам ме бе известил за болестта ми? И.Х.? Бе още по-голям пъзльо — всяка вечер се криеше в чашката. Не можеше да бъде той.
— Къде е И.Х. тази вечер?
— Лежи погребан някъде. Видяха му сметката. Ако не те, щях да го сторя аз. Бях си наумил да се отърва постепенно от всеки, който би се опитал да ми навреди. Бих удушил И.Х., така, както постъпих с Кларънс. Бих го убил, както бих убил и Рой, ако не мислех, че сам е свършил тая работа. Рой бе човекът, който уби и погреба И.Х.
— Не е възможно! — извиках аз.
— Скрил го е някъде сред надгробните камъни. Горкият, тъжен Исус.
— Рой не би го сторил!
— Защо не? Ние всички бихме се превърнали в убийци, стига да ни дадат такава възможност. Убийството е всичко, за което мечтаем, но не можем да го осъществим. Чудех се кой ще се опита да ми свети маслото и да избяга. Докторът, И.Х., Мени…? Не можеше да бъде Мени Лайбър. Той винаги е бил съвсем прозрачен в намеренията си. Остана единствено Гроц. ТОЙ назначи Рой, но идеята да привлечем теб в търсенето на чудовище за филма бе моя. Как не се досетих, че са търсели мен! Че искат да ме превърнат в парче глина! Съвсем си бях загубил ума, но… вече всичко отмина.