— Крещях, търчах като луд, но изведнъж се изморих. Изтощих се от твърде много кръв, твърде много смърт и твърде много минало. На всичкото отгоре се бях разболял и от рак. Тогава срещнах другия Звяр в тунела към гробището.
— Другия Звяр?
— Да — въздъхна той, опирайки глава на решетката. — Иди и го доведи. Предполагам, че не си ме мислил за единствения Звяр?
— Единствения…?
— Оня твой приятел, чиито работи унищожих, когато видях запечатан собствения си лик. Чиито Градове стъпках в краката си. Чиито динозаври изкормих… ТОЙ ръководи студиото!
— Не… просто звучи абсурдно!
— Идиот! Изигра ни нас. Изигра и теб. Когато видя какво съм направил с чудовищата, градчетата и глинения бюст, наистина откачи. Предреши се така, че да изглежда като въплъщение на ужаса. Ужасната маска…
— Маска… — устните ми нервно потрепнаха.
Бях се досетил сам, но не пожелах да се доверя на усета си. Лицето върху стената на Кръмли… Неодушевен бюст от глина, а самият Рой, гримиран като бащата на ужаса, детето на хаоса, сина на унищожението.
Рой се бе заснел как играе Звяра.
— Твоят приятел — задъхваше се човекът зад решетката — наистина си го бива. Дори гласът му бе станат досущ като моя. Говореше на Мени през огледалото и…
— И му заповядваше да го назначи отново?!
— Да! Искал и Оскар!
Вкопчих ръце в решетката.
— Но как е…
— Поел нещата в свои ръце? Къде е била границата, стената между нас? Веднъж се срещнахме очи в очи под земята. Сече му пипето на тоя непрокопсаник. Не се бях поглеждал в огледалото от години. И изведнъж застанах срещу себе си! Помислих си, че е измама. Игра на светлината. Изпищях и ударих сянката срещу мен. ОГЛЕДАЛОТО повдигна СВОЯ юмрук и замахна. Дойдох на себе си и побеснях. Оказах се набутан в една ниша и заключен зад решетките. Той стоеше и ме наблюдаваше. „Кой си ти?“ — изкрещях аз. Но и сам знаех. Отмъщението е сладко нещо. Бях убил творенията му, бях смазал градовете му, бях се опитал да смажа и него самия. Триумфът над мен би трябвало да му достави огромно удоволствие. Той се спусна по тунела и извика през рамо: „Слушай, отивам да си издействам новото назначение! А, да! Ще си поувелича и заплатата!“ Два пъти на ден ми носеше шоколад, а аз бях на края на силите си. Накрая се убеди, че наистина умирам и че удоволствието се губи. Струва ми се разбра, че мощта не е вечна, величествена и забавна. Не знам уплаши ли се или му стана досадно, но преди няколко часа свали катинара и ме изведе, за да ти се обадя. Остави ме да те изчакам. Нямаше нужда да обяснява какво трябва да правя. Посочи само продължението на тунела към църквата. Време за изповед — каза той. Великолепно. Сега чака теб в последното си убежище.
— Къде е то?
— По дяволите! Къде може да бъде единственото място за такива като мен и него с новия му характер?
— А, да — кимнах аз и очите ми се напълниха със сълзи. — Бил съм там.
Звяра се сви.
— Това е то — въздъхна той. — През последната седмица причиних зло на мнозина. Аз убих едните, а твоят приятел — другите. Попитай го. Той наистина откачи не по-малко от мен. Когато всичко приключи и се намеси полицията, прехвърлете цялата вина върху мен. Няма нужда от два Звяра. И един е достатъчен, нали?
Мълчах.
— Чакам отговор!
— Да.
— Добре. Когато той видя, че умирам, че наистина умирам и с него също е свършено, прояви любезността да ме пусне. Студиото, което ръководеше вместо мен, бе стигнало до задънена улица. И двамата трябваше да обединим усилия, за да го съживим. Идната седмица ще заработим с пълна пара. Започваме с „Мъртвите са добри ездачи“.
— Не — измърморих аз.
— Стига глупости! Макар и да умирам, ще събера сили, колкото да те удуша със собствените си ръце. Ще бъде направено. Искам да го чуя от твоите уста!
— Ще бъде… направено — казах аз най-сетне.
— И последно. Предложението ми е още в сила. Студиото е твое, стига да пожелаеш.
— Недей…
— Няма друг! Не се отказвай толкова бързо. Повечето хора биха умрели от радост, ако…
— Умрели. Правилно подбра думата. Само за месец бих се превърнал в жалка, пияна развалина.
— Не разбираш. Ти си единственият ми син.
— Дано не е вярно. Защо точно аз?
— Защото си наистина един честен до глупост идиот спасител. Истински балама, а не престорен. Говориш много, но всичко казано е вярно. Не можеш да се промениш. Доброто у теб се излива в думите ти.