— Да, но не съм се облягал на огледалото като Мени, за да слушам съветите ти години наред.
— Той говори, но думите му са лишени от смисъл.
— Но е опитен. Вече се е научил как да се оправя. По-добре е просто да работя за него.
— Давам ти последен шанс. Отговори! — Гласът му заглъхваше.
— И да се откажа от съпругата си, писането и живота си?
— А-а-а — прошепна гласът. — Да… Изплюхме камъчето. Прости ми, отче, защото съм грешен.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш. И трябва да простиш. Такава е работата на свещеника. Опрости греховете ми и ме благослови. След малко ще е твърде късно. Не ме изпращай във вечните пламъци на ада.
Затворих очи и произнесох:
— Благославям те — после добавих: — Прощавам ти, макар и нищо да не разбирам.
— А кой е разбирал? Да не мислиш, че аз? — задъха се и чукна глава в стената. — Благодаря — склопи очи и се зарея в безмълвните пространства. Усетих как забравата тръшка огромната си врата и гробницата се затвори завинаги.
— Прощавам ти! — изкрещях аз на ужасното лице пред себе си.
— Прощавам ти… — долетя отвисоко гласът на ехото.
Улицата бе пуста.
Къде си, Кръмли?
Побягнах.
72
Трябваше да ида само на още едно място.
Потънах в тъмното сърце на „Нотр Дам“.
Изкачих се до покрива и видях очертанията на тялото, разположено близо до ръба на лявата кула. Брадичката бе облегната на лапите. Погледът се взираше в един Париж, който никога не бе съществувал.
Пропълзях напред, поех дълбоко въздух и извиках:
— Ти…
Млъкнах. Тялото не се помръдна.
Пак поех дъх и казах:
— Тук съм.
Гърбът отсреща се поизправи. Лицето се подаде напред и излезе от сянката.
За последен път поех дълбоко дъх и тихичко извиках:
— Рой?
Звяра ме погледна. Бе пълно копие на чудовището, издъхнало преди няколко минути в изповедалнята.
Ужасната маска прикова поглед в мен и ме смрази от ужас. Раната наместо уста се изкриви, примлясна и избоботи:
— … Да-а-а.
— Всичко приключи — гласът ми потреперваше. — Господи, Рой, моля ти се слез оттам.
Звяра кимна. Дясната му ръка се вдигна към лицето и започна да разкъсва восъка, кората грим, маската на ужаса и абсурда. Ноктите се впиваха и дращеха по кошмарната плът. Изпод всичко това се подаде лицето на някогашния ми приятел от гимназията.
— Приличах ли на него? — попита той.
— Божичко, Рой, не можеш да си представиш колко много — едва го виждах през сълзите в очите си.
— Да-а-а. И на мен така ми се струваше.
— Рой, свали всичко. Имам някакво ужасно чувство, че ако оставиш и една прашинка от маската, тя ще полепне по теб завинаги и ти никога вече не ще бъдеш същият.
Дясната ръка на Рой инстинктивно зачеса едната буза.
— Хм, колкото и да е странно, и аз мисля така — прошепна той.
— Как ти хрумна да измениш лицето си по този отвратителен начин?
— Две изповеди? Вече чу първата, но искаш и още една, а?
— Да.
— Да не си станал свещеник?
— Вече се чувствам така. Да не искаш да те отлъча?
— От какво?
— От нашето приятелство?
Стрелна поглед към мен.
— Не би го направил!
— Защо не!
— Приятелите не изнудват приятелите си с идеята за приятелството помежду им.
— Ето една още по-добра причина да проговориш. Слушам те.
Все още неразкъсал докрай маската си, Рой тихичко заговори:
— Моите животинки, заради тях стана всичко. Никой никога не бе докосвал миличките ми, най-скъпите ми същества. Отдадох целия си живот на това, да ги родя във въображението си и да им дам форма. Те бяха съвършени, а аз бях Бог. Какво друго имах? Кога съм ходил на срещи с гимнастичката на класа? Кога през всичките тези години до мен е заставала жена? По дяволите. Дори и в леглото лягах с моите бронтозаври. Нощем летях с птеродактилите си. Можеш да си представиш какво ми беше, когато изколиха невинните ми другарчета и сринаха света ми. Малко е да се каже, че полудях. Аз обезумях.
Рой замълча зад противната си маска. После продължи:
— По дяволите, толкова беше лесно. Успях почти в самото начало, но не ти казах. Помниш ли нощта, когато проследих Звяра в гробището? Толкова бях завладян от мисълта за чудовището, че ме беше страх да не провалиш номера. Номер?! Номер, заради който загинаха хора. Та тогава го видях как влезе в гробницата и не се показа повече, но не ти казах. Знаех, че ще се опитваш да ме разубедиш, а аз исках да имам това лице за великия ни шедьовър! Затова се затворих и направих глинения бюст. После? За малко не те уволниха заради мен. Изхвърлиха ме от студиото, смачкаха динозаврите ми, стъпкаха декорите и разтрошиха глинения Звяр на парченца. Побърках се. Щях да полудея, но неочаквано се сетих, че има само ЕДИН човек, който е могъл да го направи, и че този човек не е нито Мени, нито някой от обкръжението му, а самият Звяр! Мъжът от „Кафявото бомбе“. Но откъде е могъл да разбере за глинения бюст? Бил е уведомен, нали? Пак се върнах към нощта, когато го проследих в онази част на гробището, близо до студиото. Ами да! Трябваше да има някакъв таен подземен проход между стената и студиото, където е видял произведението ми и е побеснял.