Приказките му звучаха правдоподобно. През онази отдавна отминала вълнуваща епоха, когато в продължение на около един век хората са бягали от съсипаната и опустошена планета — от Земята, защото не е оставало нищо, което да ги задържи на нея, те сигурно са се нуждаели от роботи като Елмър. Но това не бе всичко. От Елмър говореше гласът на истината. Сигурен бях, че това не са измислици, предназначени да направят впечатление на слушателя.
И ето че след толкова години той седеше редом с мене и само ако го попитах, щеше да ми разкаже за Земята. Защото сигурно всичко се бе съхранило в него — сигурно бе съхранил в себе си всичко, което някога е виждал, чувал или знаел, защото роботите, за разлика от биологическите създания не забравят. Спомените за древната Земя чакаха в сърцевината на неговата памет, чакаха да се добереш до тях — така свежи, сякаш са били запечатани там вчера.
Усетих, че треперя — треперех не външно, физически, а вътре в себе си. Години наред се бях опитвал да изучавам Земята, а бяха останали толкова малко неща за изучаване. Летописите и документите се бяха пръснали и изгубили, а в случаите, когато се бяха запазили, често представляваха само откъслеци. През оная далечна епоха, когато хората са напускали Земята, бягайки към звездите, те са бързали прекалено много, за да запазват наследството на планетата. На хиляди различни планети може би още съществуваха части от това наследство, съхранени, защото са били забравени, скрити в стари куфари и опаковъчни сандъци, скътани по таваните. Но за да ги издири човек, нужни му бяха няколко живота, а дори и да ги намереше, най-вероятно голяма част от тях щяха да му донесат разочарование — непотребни дреболии, които нямат особено отношение към въпросите, занимаващи ума му.
Ала тук седеше един робот, който бе познавал Земята и можеше, да разкаже за Земята, макар може би не толкова, колкото се надяваше човек, защото онези дни сигурно са били за него дни на отчаяние и труд, а голяма част от Земята вече не е съществувала.
Опитах се да измисля някакъв въпрос, но не можах да се сетя за нищо, на което той според мене можеше да отговори. Един след друг ми идваха наум въпроси, но аз отхвърлях всеки от тях, защото не се вместваше в компетентността на един робот, предназначен за строеж на бойни машини.
И докато се опитвах да формулирам някакъв подходящ въпрос, той каза нещо, което напълно изби всички въпроси от главата ми.
— Години наред — рече Елмър — аз се скитам от една работа на друга и винаги са ми плащали добре. Нали разбирате — няма нещо, от което един робот наистина да се нуждае, нещо такова, което да го накара да си похарчи парите. Така че те просто се трупаха. Ето, че най-сетне има нещо, за което бих искал да ги похарча. Сър, ако това няма да ви оскърби…
— Кое да ме оскърби? — попитах аз, без напълно да разбирам насоката на целия този разговор.
— Ами — каза той, — бих искал да вложа парите си във вашия композитор. Струва ми се, че ще имам достатъчно, за да го довършим.
Предполагам, че трябваше да се побъркам от щастие, че трябваше да скоча на крака и да закрещя от радост. А аз седях застинал неподвижно и се боях да помръдна, боях се, че ако се помръдна, всичко това може да избяга уплашено.
Все така неподвижно застинал, аз казах:
— Това не е изгодно вложение. Не ви го препоръчвам.
Той едва не започна да ми се моли.
— Вижте какво, имам не само пари. Мога да ви предложа нещо повече. Аз съм добър механик. Ние двамата бихме могли да конструираме най-добрата апаратура, която някога е била създавана.
Глава 4
Когато слязох по стълбите, жената, седнала зад волана на розовата кола, ме заговори.
— Вие сте Флечър Карсън, нали?
— Да — отговорих аз напълно озадачен, — но откъде знаехте, че съм тук? Просто е невъзможно да сте знаели това.
— Чаках ви. Знаех, че пристигате с погребалния кораб, но той толкова се забави. Казвам се Синтия Ленсинг и трябва да говоря с вас.