— Чувствувам се добре — каза той. — Ще тръгваме ли вече?
Синтия бе разтоварила припасите от колата.
— Материали за лагеруване — каза тя. — Концентрирани храни, одеяла, дъждобрани и други подобни неща. Нищо луксозно. Нямах пари да купя по-хубави работи.
Елмър започна да качва кутиите и сандъците на гърба на Мустанг, като ги притягаше.
— Мислите, ли, че можете да яздите на него? — попитах Синтия.
— Разбира се, че мога. Но на какво ще яздите вие?
— Той ще язди мен — рече Елмър.
— Дума да не става — казах аз.
— Бъди разумен — каза Елмър. — Може да се наложи да се спасяваме с бягство, за да се измъкнем оттук. Те може да ни дебнат.
Синтия отиде до вратата и погледна навън.
— Никой не се вижда — каза тя.
— Как ще се измъкнем оттук? — попита Елмър. — Кой е най-бързият начин да се измъкнем от Гробището?
— Трябва да хванем пътя на запад — отговори тя. — Покрай сградата на управлението. След около двадесет и пет мили Гробището свършва.
Елмър приключи с натоварването на припасите върху Мустанг и хвърли един последен поглед наоколо.
— Като че ли това е всичко — рече той. — А сега, мис, яхвайте Мустанг.
Той й помогна да го яхне и я предупреди:
— Дръжте се здраво. Мустанг не е най-кроткото животно за езда.
— Държа се — каза тя. Изглеждаше уплашена.
— А сега ти — каза ми Елмър.
Щях да започна да протестирам, ала не го сторих, защото знаех, че няма смисъл. Освен това разумно бе да яздя Елмър. Ако се наложеше да се спасяваме с бягство, той можеше да върви десет пъти по-бързо от мен. Дългите му металически крака направо гълтаха разстоянията.
Той ме вдигна и ме сложи на раменете си, така че възседнах врата му.
— Дръж се за главата ми, за да пазиш равновесие — каза той, — а аз ще ти държа краката. Ще внимавам да не паднеш.
Кимнах не особено радостно. Това положение беше дяволски унизително.
Не се наложи да се спасяваме с бягство. Наоколо не се виждаше никой, освен една пъплеща фигура далеч на север, която вървеше по една пътечка между паметниците. Сигурно имаше хора, които ни наблюдаваха; почти чувствах погледите им. Вероятно сме представлявали странна гледка: Синтия, която яздеше приличния на скакалец Мустанг със завързаните навсякъде по него вързопи и кутии, и аз, който се поклащах и олюлявах, възседнал високия осем стъпки Елмър.
Не бягахме, дори и не бързахме, ала при все това развивахме добра скорост. Мустанг и Елмър бяха добри пешеходци. Дори когато си вървяха нормално, човек трябваше да тича, за да не изостава.
Затрополяхме, залитайки по пътя покрай управлението, и навлязохме в главната част на Гробището. На пътя нямаше никой, а околността бе спокойна. От време на време в далечината се мяркаше някое малко селце, сгушено под някой скалист скат, със стройната си камбанария като човешки пръст, сочещ небето, и неясното цветно петно на покривите на къщите. Казах си, че в тези малки селца сигурно бяха домовете на работниците, наети от Гробището.
Яздейки нататък, като подскачах и се люшках в ритъма на Елмъровата клатушкаща се походка, забелязах, че Гробището, въпреки цялата си прехвалена хубост, всъщност бе неприветливо, мрачно място. Царяха безкрайно еднообразие и монотонен ред и то излъчваше чувство за смърт и безвъзвратност.
Не бях имал време да се тревожа преди, но сега започнах да се безпокоя. Странно, но най-силно ме тревожеше това, че Гробището, след доста вялото усилие, не се бе опитало наистина да ни спре. Макар че казах си аз, ако Елмър не бе успял да счупи сандъка си, Рейли и неговите хора щяха да ме поставят натясно. Но при това положение почти изглеждаше, че Бел е решил да ни пусне да вървим, понеже знаеше, че когато и да пожелае, може да протегне ръка и да ни залови. Не се залъгвах по отношение на Максуел Питър Бел.
Чудех се също дали щяха да предприемат нови покушения срещу нас. Може би нямаше; най-вероятно бе Бел и Гробището да изгубеха интереса си към нас. Можехме да отидем, където пожелаем, и това нямаше да има значение. Защото където и да отидехме каквото и да правехме, не бе възможно да напуснем Земята без помощта на Гробището.
Оплесках я, казах си аз. Влязох и започнах да се правя на всезнайко пред надутия Бел и така погубих всякаква възможност за каквито и да било служебни отношения с него и Гробището. Макар че разбирах — каквото и да бях сторил, можеше да се окаже без значение. Трябваше навреме да разбера, че на Земята човек или се съобразяваше с Гробището, или не се залавяше с нищо. Тази рискована работа бе обречена още от самото начало.