— Да се връщаме. Сигурно си гладен, както и младата дама. Флеч, страхувам се, че не ми е много ясно защо и тя е с нас.
— Заради някакво съкровище.
— Какво съкровище?
— Всъщност и аз не знам. Нямаше време да ми обясни.
От мястото, на което стояхме, се виждаше блясъкът на огъня и ние тръгнахме към него.
Синтия бе коленичила пред купчина жарава, която бе изгребала от огъня, и държеше над жаравата някакъв съд, като разбъркваше сготвеното с лъжица.
— Надявам се, че ще се ядва — каза тя. — Това е един вид яхния.
— Излишно беше да си правите труд — отвърна Елмър малко засегнат. — Когато се наложи, аз съм доста способен готвач.
— И аз също — рече Синтия.
— Утре ще ви намеря малко месо — каза Елмър. — Видях много катерици и един-два заека.
— Нямаме ловни принадлежности — намесих се аз. — Не си донесохме пушки.
— Можем да си направим лък — каза Синтия.
— Няма нужда нито от пушки, нито от лъкове — отговори Елмър. — Ще стане и с камъни. Ще посъбера малко речни камъчета…
— Че кой ходи на лов с речни камъчета? — каза Синтия. — Невъзможно е да улучваш добре с тях.
— Аз мога — каза Елмър. — Аз съм машина. Не разчитам нито на мускули, нито на човешко око, които колкото и да са чудесни…
— Къде е Мустанг? — попитах аз.
Елмър посочи с палец.
— Изпаднал е в транс — каза той.
Заобиколих огъня, за да мога да го видя по-добре. Това, което каза Елмър, бе вярно. Мустанг стоеше настрана, извадил всичките си антени, и поглъщаше възприятия от местността.
— Най-добрият композитор, който е съществувал някога — каза Елмър гордо. — С каква страст се е отдал на работата. Чувствително момче.
Синтия взе две паници и сипа от яхнията. Подаде ми едната паница.
— Внимавай, пари — каза тя.
Седнах до нея и започнах предпазливо да ям. Яхнията не беше лоша, но много пареше. Трябваше да духам всяка лъжица, докато поизстине, преди да я сложа в устата си.
Лаят се чу отново и този път идваше отблизо, само през няколко хълма.
— Това са кучета — каза Елмър. — Преследват нещо. Може би тук живеят хора.
— Може да е някоя дива глутница — рекох, но Синтия поклати глава.
— Не е. Когато бях в странноприемницата разпитах малко. Тук, из пущинаците в това, което хората от Гробището наричат пущинаци, живеят хора. Никой, изглежда, не знае твърде много за тях или поне не иска да говори твърде много за тях. Сякаш те са недостойни да бъдат забелязани от хората. Това е нормалната реакция на поклонниците и Гробището, не може и да бъде друга. Вие сте почувствували това отношение, Флечър, когато сте били на посещение при Максуел Питър Бел. Не ми казахте как свърши всичко.
— Той се опита да ме привлече на своя страна. Аз му отказах, при това не много дипломатично. Знам, че трябваше да бъда по-учтив, но той ме беше вбесил.
— Това не би имало никакво значение — каза тя. — Гробището не е свикнало на откази — дори и на учтиви откази.
— Защо въобще се занимава с него? — попита Елмър.
— Така е прието — казах аз. — Капитанът ме посъветва да го сторя. Една визита на учтивост. Сякаш е крал или министър-председател, владетел или нещо подобно. Не можех да избягна това.
— Едно нещо не разбирам — обърна се Елмър към Синтия — и то е на какво се дължи вашето присъствие тук. Не че то ни е неприятно.
Синтия ме погледна.
— Флечър не ви ли каза?