Вероятно и затова е отнесъл видението си в едно не толкова безпокоящо съвременния читател време — след десет хиляди години. Но героите му са си, естествено, днешни американци — и двамата храбри идеалисти, дошли от други планети да търсят древното културно наследство на Земята, и директорът на североамериканския клон на погребалната корпорация „Майка Земя“, който по нищо не се отличава от съвременния менажер на капиталистическо предприятие. Нима Клифърд Саймък не знае онова, което знае всяко дете: че всичко тече, всичко се променя, та и след десет хилядолетия ни среща с такива хора и корпорации? Обидно и нелепо е да се задава такъв въпрос. Следователно не в този календар е разположена идеята на романа му.
Някъде сред тия хилядолетия напред се е състояла „последната война“. Тя се е водела вече не между хората, а между свръхумни бойни машини, които почти са унищожили природата на Земята, и е завършила без победа, защото няма победа в такава война. Пък и хората благоразумно и своевременно са напуснали опустошената си планета. Заселили са се на различни планети, край различни слънца, създали са множество нови човешки цивилизации и ги обединява само още споменът за общата родина. А една могъща финансово погребална фирма хитро експлоатира сантименталните им чувства, превръщайки Земята в гробище за ония, които желаят телата им да почиват в нея…
Такъв образ на едно, макар и далечно бъдеще, наистина шокира. Но какво е поискал да ни каже Саймък с него? Погребалната корпорация досущ прилича на днешните гигантски тръстове от рода, примерно, на прословутата „Юнайтид фрут кампъни“, която доскоро владееше Южна Америка и дори не се нуждаеше от помощта на ЦРУ, за да сваля и качва цели правителства, чрез наемни убийци безцеремонно да премахва противниците си. И методите на корпорацията „Майка Земя“ са същите: тя или купува нужното й и по подобие на днешните капиталистически фондации наема хора на изкуството, за да я възпяват, или брутално унищожава онзи, който й пречи. От нея героите на романа трябва да спасяват и древните културни ценности на Земята. Очевидно авторът ни поднася една доста прозрачна алегория на днешния монополистически империализъм, който луксозно и с всички удобства се опитва да погребе човечеството.
С този зловещ модел на едно „бъдеще“, носещо толкова познати за днешния американски читател черти, Саймък просто е поискал да му каже с горчивина и насмешка: „Гледай, мили читателю, ще ли ти се такова бъдеще?“ И е излишно да добавя назидателно: „Мисли и мечтай за друго, по-добро. Пък се постарай и да направиш нещичко за него!“, защото читателят не може да не си направи този извод.
А когато след „последната война“, още преди самия й край, двете свръхумни машини се побратимили и тръгнали да търсят хората, за да им бъдат полезни в мирното възстановяване на Земята, това е просто един замечтано зададен въпрос: нима след като и машините са способни да се побратимяват в името на съзиданието, миролюбивото човечество няма да обуздае днешните „ястреби“?
Разбира се, образът, който ни дава на „последната война“, ние можем да оспорим, но Саймък нито посочва виновника за нея, нито застава на страната на капитализма в този хипотетичен световен конфликт. Той само тръгва от една символна предпоставка, за да споделя с нас веруюто си, че войната не може да разреши днешните социални и нравствени проблеми на човечеството, а ще ги направи неизмеримо по-трудни.
За разлика от нефантастичната белетристика, фантастиката има свободата чрез специфичните си средства — символи, алегории, фантастически метафори и т.п. — да оперира директно с глобалните проблеми на нашата цивилизация. В този си роман Саймък е вложил най-големите от тях: безогледната експлоататорска същност на съвременния капитализъм, омиротворяването и сплотяването на човечеството, екологичния проблем и проблема за приемствеността на човешката култура. Но и в това си може би най-мрачно видение Клифърд Саймък си е същият оптимист, какъвто го познаваме от другите му произведения. Той неотстъпно вярва в по-доброто бъдеще, затова и тук човечеството е достатъчно силно, за да оцелее след „последната война“, и отново се намират хора, които съумяват да защитят и съхранят неговите културни ценности, да станат неговото разумно продължение, да се противопоставят на гробищния свят на корпорациите и тръстовете.
Глава 1
Гробището се бе ширнало в светлината на утрото — една бездиханна красота. Редиците от лъскави паметници се нижеха през долината и покриваха всички склонове и хълмове. Тревата, окосена подрязана с педантична грижливост, наподобяваше изумрудено покривало, скриващо грубата почва, в която се впиваха нейните корени. Откъм величествените борове, посадени на пътеките между редиците гробове, се долавяше нежна сърцераздирателна музика.