Тя спря да говори и ме погледна изпитателно. Не казах нищо. Като му дойдеше времето, тя щеше да стигне до същественото. Може би си имаше някаква причина да разказва по този начин. Може би трябваше да изживее всичко отново; да го преразгледа отново, за да бъде сигурна (Още веднъж? За кой ли път?), че не бе сгрешила в преценката си, че бе постъпила правилно. Нямах намерение да я карам да бърза, макар че, бог ми е свидетел, бях малко нетърпелив.
— Нямаше кой знае какво — каза тя. — Една поредица писма, които хвърляха малко светлина върху първоначалното колонизиране на Олдън от хората — нищо необичайно, нищо ново, но даваха някаква представа за духа на времето. Малко снопче от доста дилетантски стихотворения, писани от момиче на около двадесет — двадесет и няколко години. Фактури от малка търговска фирма, които можеха да представляват незначителен интерес за специалист по история на икономиката, и записки на доста тромав език от някакъв старец, който разказваше история, разказана му от неговия дядо — един от първите заселници от Земята.
— А записките?
— Описваха една странна история — отговори тя. — Занесох ги на професор Торндайк и му разказах това, което току-що разказах на вас, помолих го да ги прочете и след като ги прочете, той седя известно време, без да ме гледа, без да гледа записките или каквото и да било, и най-сетне промълви една дума, която никога преди не бях чувала — Анахрон.
— Какво значи „Анахрон“? — попита Елмър.
— Това е митична планета — казах аз. — Някакво царство на мечтите. Нещо, измислено от археолозите, за което се теоретизира…
— Това е нова дума — каза Синтия. — Не съм питала доктор Торндайк, но подозирам, че произлиза от „анахронизъм“ — нещо, което не съответства на времето си, съвсем не съответства. Нали разбирате, години наред археолозите са откривали доказателства за съществуването на неизвестна раса, която е оставила надписи на множество други планети, може би на много повече, отколкото са им известни, защото техните откъслечни надписи са били намирани само заедно с произведенията на тамошните цивилизации…
— Сякаш са били пришълци, които са оставили някоя и друга дреболия след себе си — казах аз. — Може би са посетили много планети, а тези оставени от тях дреболии са намирани само на някои планети, и то съвсем случайно.
— Казахте, че имало някакви записки — рече Елмър.
— Нося ги в мене — каза Синтия. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дълъг сгъваем портфейл. От него тя измъкна снопче нагъната хартия. — Това не е оригиналът — каза тя, — а копие. Оригиналът беше стар и похабен. Не би издържал дълго да се работи с него.
Тя подаде книжата на Елмър, който ги разгъна, хвърли им бърз поглед и ми ги подаде.
— Ще стъкна огъня, за да стане светло — каза той. — Чети на глас, за да можем всички да слушаме.
Записките бяха направени с несигурна ръка, най-вероятно ръката на стар и немощен човек. На места редовете бяха леко замазани, но достатъчно четливи. Горе на първата страница имаше цифра — 2305.
Синтия ме наблюдаваше.
— Това е годината — каза тя. — Така сметнах аз, а и мнението на професор Торндайк е същото. Ако човекът, който я написал, е бил оня, за когото си мисля, то тогава датата горе-долу съответства.
Елмър бе стъкнал огъня, хвърляйки жаравата при главните, и светлината бе достатъчна.
— Е, Флеч, защо не започваш? — рече той. И така, започнах.
Глава 6
2305
На моя внук, Хауърд Ленсинг:
На младини моят дядо ми разказа за едно събитие, което преживял като млад човек на моите години и сега, когато съм толкова стар, колкото беше той, когато ми го разказа, или дори пo-стар, го предавам на теб, но понеже си още малко момче, го записвам, за да го прочетеш, като пораснеш, и да разбереш още по-добре неговото значение.
По времето, когато ми разказа тая случка, дядо ми беше запазил разсъдъка си, нямаше никакви умствени увреждания, а само физически — каквито неусетно се проявяват у всеки с напредването на възрастта. И колкото и да е странен разказът, в него има, или поне на мен винаги тъй ми се е струвало, някаква закономерна правдивост, която свидетелства, че това е истина.