Дядо ми мислел, че се е скрил добре. Бил клекнал в гъсталака близо до потока и се снишил до земята така, че силуетът му да не се забелязва през храстите, а тъй като било лятно време, те били покрити с листа.
Ала не минало много време и преди да разтоварят напълно звездолета, един от роботите, заети с разтоварването, напуснал върха на хълма, слязъл по склона и тръгнал право натам, където моят дядо се криел в гъсталака. Отначало той си помислил, че просто по някаква случайност роботът тръгнал към него, затова замрял неподвижен, дори дишал колкото се може по-тихо.
Обаче не било случайност. Роботът явно знаел точно къде се намирал той. Дядо ми бил убеден, че един от стражите го е открил по някакъв начин, може би по излъчваната от него топлина, и оставайки самият той на пост, предал информацията, че има някакъв наблюдател.
Когато стигнал до гъсталака, роботът се протегнал надолу, сграбчил дядо ми за ръката и го измъкнал оттам, след което го подкарал нагоре по хълма.
Дядо ми призна, че от този момент нататък в спомените му има някаква непоследователност. Макар онова, което помнеше, да изглеждаше последователно във времето и хронологически подредено, имаше празнини, които той не можеше да обясни. Дядо ми бе убеден, че преди да го пуснат или преди да успее да избяга (и това също са само две предположения, защото нито за момент, доколкото си спомняше, той не бе имал чувството, че са го държали като пленник), бил направен опит да се изтрие от паметта му всичко случило се. Той смяташе, че за известно време това изтриване на паметта имало ефект; едва след като пристигнал на Олдън, той започнал постепенно и откъслечно да си припомня случилото се — сякаш събитията били потънали, натикани надълбоко в неговото съзнание, а след това започнали да си пробиват отново път нагоре едва след много години.
Той наистина си спомняше как е говорил с човека, който не му приличал напълно на човек, и впечатлението, което бе запазил в себе си, беше, че съществото имало мек глас и съвсем не се държало грубо, въпреки че не можеше да си спомни съвсем нищо от онова, което са говорили, с изключение на една подробност. Човекът (ако е бил такъв) му казал, спомни си той, че бил дошъл от Гърция (по онова време нямало страна, позната под това име, ала едно време такава страна съществувала), където бил живял за дълго — дядо ми си спомняше ясно тази фраза, „за дълго“ и му се струваше странно, че тя била формулирана по този начин. Човекът казал на дядо ми също, че търсел място, където да не съществува опасност за живота, и че разните изчисления и някакви други факти, които дядо ми не разбрал, го карали да мисли, че мястото, на което се приземил, било точно това.
Дядо ми си спомни също как роботите употребили някои от съоръженията, които свалили от звездолета, за да изкопаят шахта дълбоко в твърдата скала, лежаща под хълма и когато шахтата била готова, издълбали огромни пещери под земята. А когато и това било свършено, те издигнали от трупи малка колиба с неугледен вид, като я направили да изглежда стара и разнебитена, сякаш всеки момент щяла да рухне, но от вътрешността и която била добре оформена, за да може да се живее удобно, се влизало право в тунела, където се спускали стълби към изсечените в скалата зали, а на пода на колибата имало хитроумно поставен капак, който, закривал входа на тунела, така че щом го затворели, никой да не може да заподозре неговото съществуване.
Сандъците, разтоварени от звездолета, свалили долу в залите — с изключение на няколко, които съдържали принадлежности и покъщнина за колибата над тунела.
Когато сваляли един от сандъците надолу по стълбите, за да го отнесат в залата, той се изплъзнал от ръцете на робота и дядо ми (той поради някаква причина, която не можа да си спомни, бил в залата долу) го видял да се търкаля по стълбите и бързо се дръпнал от пътя му. Сандъкът бил тежък, ала въпреки това, както се търкалял по стълбите, започнал да се чупи, да се разбива на парчета от ударите в камъка и докато стигнал до подножието на стълбите, се разпаднал и всичко, което съдържал, се пръснало по стъпалата или лежало разпиляно по пода на залата.
В този сандък имало безценно съкровище, каза дядо ми — обеци и медальони, украсени със скъпоценни камъни, гривни и пръстени, целите покрити с блестящи диаманти; малки златни колелца със странни знаци върху тях (дядо ми твърдеше, че били златни, макар че не разбирам как е можел да познае, че са златни само с гледане); фигурки на животни и птици, направени от благородни метали и украсени със скъпоценни камъни; половин дузина корони (каквито са носели кралете и кралиците); торби, които се скъсали и от тях се изсипали потоци монети, и много други неща, между които няколко вази, които се разбили.