Глас, долитащ от далечното минало от преди десет хиляди години, говорещ за стара етика и стари амбиции, за надживели времето древни страсти.
— Онези, които бяха в тях, нямаха желание да живеят. Те бяха вече мъртви. Те бяха имали право да умрат и просто бяха отложили смъртния си час…
— Елмър, моля ви! — каза Синтия. — Как така „онези, които бяха в тях?“ Кой е бил в тях? Никога не съм чувала в тях да е имало хора. Те са били без екипаж. Те са били…
— Мис — каза Елмър, — те не бяха изцяло машини. Или поне нашите не бяха изцяло машини. Бяха съоръжени с електронен мозък, но в тях имаше също и човешки мозъци. В онази, върху която работех, имаше повече от един. Никога не съм знаел колко точно. Нито пък кои бяха те, макар и да знаехме, че това са все още способни мозъци на способни мъже, може би най-способните, които желаеха да удължат живота си още малко. Електронният мозък бе влязъл в съюз с човешкия…
— Сатанински съюз — каза Синтия.
Елмър й хвърли бърз поглед и отново се втренчи в огъня.
— Мисля, че имате право, мис. Не можете да си представите какво става в една война — някаква върховна лудост, дяволска омраза.
— Да оставим всичко това — казах аз. — Може и да не е било бойна машина. Може да е било нещо съвсем друго.
— Какво друго? — попита Синтия.
— Минали са десет хиляди години — отговорих аз.
— Е, да — рече Синтия. — Може да са се навъдили куп други неща.
Елмър не каза нищо. Седеше притихнал.
На хребета на хълма над нас някой извика и всички скочихме на нозе. Някъде там подскачаше светлинка и ние чухме шума на тела, които си пробиваха път сред безредието на изпопадалите дървеса.
Някой отново нададе вик.
— Хей, там при огъня!
— Хей! — отвърна Елмър.
Светлината продължаваше да проблясва.
— Това е фенер — каза Елмър. — По всяка вероятност са хората, излезли на лов с кучетата.
Продължавахме да гледаме фенера. Повече не се провикваха към нас. Най-сетне фенерът престана да се клатушка и започна да се движи надолу по хълма към нас.
Те бяха трима души, високи и подобни на бостански плашила, ухилени така, че зъбите им проблясваха под колебливата светлина на нашия огън, преметнали пушки през рамо, а единият от тях носеше нещо на гърба си. Около тях се щураха кучетата.
Те се спряха на ръба на кръга, осветен от лагерния огън, застанаха за момент мълчаливо, като ни оглеждаха и преценяваха.
— Че кои ли сте пък вие? — най-сетне запита единият от тях.
— Посетители — каза Елмър. — Пътешественици, странници.
— Какви сте? Вие не сте хора. — Думата прозвуча като „ора“.
— Аз съм робот — каза Елмър. — Тукашен съм. Произведен съм на Земята.
— Ама че работа — рече един друг от тях. — Цяла нощ все такива работи стават.
— Знаете ли какво беше онова? — запита Елмър.
— Хищника — каза оня, който беше заговорил пръв. — За него се разправят стари истории. Бащата на прадядо ми му е разказвал за него.
— Ако ви подмине — рече третият, — повече няма от какво да се страхувате. Никой не го е виждал два пъти през живота си. Той идва отново едва след много години.
— А знаете ли какво представлява?
— Той е Хищникът — сякаш това бе единственото обяснение, което би могло да се даде, сякаш всякакви други обяснения биха били излишни.
— Видяхме огъня ви — каза първият. — Наминахме да ви се обадим.
— Заповядайте — каза Елмър.
Те се приближиха и наклякаха край огъня, като поставиха прикладите на пушките си на земята, а дулата опряха в раменете си. Оня, който носеше нещо на гърба си, хвърли товара на земята пред себе си.
— Миеща мечка — каза Елмър. — Добър лов.
Кучетата дойдоха и се проснаха на земята, дишайки тежко. От време на време те въртяха опашки и удряха по земята в знак на учтивост.
Тримата бяха седнали един до друг и ни гледаха ухилени. Единият рече:
— Аз съм Лутър, този е Зик, а оня крайният е Том.
— Много се радвам да се запозная с всички вас — каза Елмър колкото се може по-учтиво. — Аз се казвам Елмър, младата дама е Синтия, а този джентълмен се нарича Флечър.