— Поразителна гледка — каза капитанът на погребалния космически кораб.
Той се тупна в гърдите, за да ми покаже къде точно бе поразен. Невероятен глупак беше този капитан.
— Човек помни майката Земя — каза ми той — през цялото време, докато е отсъствал, през всички години, прекарани в космоса и на другите планети. Човек си спомня всичко така, както си е. После се приземява, отваря люка и излиза на повърхността и изведнъж го поразява фактът, че е помнил само половината. Майката Земя е твърде голяма и прекрасна, за да я побере цяла в спомените си.
Зад нас, изправен върху площадката за кацане, погребалният кораб още съскаше от високата температура, която бе развил при приземяването си на повърхността на планетата. Обаче екипажът не чакаше температурата да спадне. Високо нагоре по черните му стени се отваряха люкове, чуваше се стърженето на кранове, придружено от тракането и дрънченето на развиващите се вериги за спускане на товара. От едно продълговато ниско здание, което взех за хангар, излизаха различни транспортни средства и се носеха през полето, за да поемат ковчезите.
Капитанът не обръщаше внимание на онова, което ставаше наоколо. Той стоеше и гледаше втренчено Гробището. Сякаш бе омагьосан от него. Направи движение с ръката си, с което искаше да обхване всичко.
— Нашир и длъж все гробище — каза той. — Не само тук, в Северна Америка, но и по другите места. Това е само едно кътче от него.
Не ми казваше нищо ново. Бях изчел всичко, което можеше да се прочете за Земята. Бях изгледал и прослушал всяко парченце лента, имащо някакво отношение към планетата, до което можах да се добера. Дълги години бях мечтал за Земята, с години я бях изучавал и когато най-сетне бях тук, този невероятен клоун — капитанът — обръщаше всичко на глупаво панаирджийско представление. Сякаш той лично я притежаваше, макар че това бе разбираемо, защото той принадлежеше към Гробището.
Разбира се, капитанът бе прав, като казваше, че това е само едно малко кътче от него. Паметниците, кадифеният килим от трева и това величествено шествие на боровете се простираха в продължение на много мили. Тук, в древната Северна Америка и на стария Британски остров, на континента Европа, в Северна Африка и Китай.
— И всяка педя от това гробище — каза капитанът — е все така добре поддържана и добре гледана, все така красива и мирна, все така тържествена, като това малко кътче от него.
— А останалата част? — запитах аз.
Капитанът се извърна сърдито към мен:
— Каква останала част? — попита той.
— Останалата част от Земята. Цялата не е гробище.
— Струва ми се — каза капитанът малко рязко, — че и преди сте ми задавали този въпрос. Сякаш ви е обзела някаква фикс-идея. Едно нещо трябва да разберете, и то е, че Гробището е единствената важна част от Земята.
Разбира се, пак същото. В цялата нова литература за Земята, а „нова“ означава литературата през около последните хиляда години — рядко някъде се споменаваше нещо за останалата част на Земята. Земята беше Гробище, ако не се смятаха онези няколко места с културно и историческо значение, които така много се рекламираха и препоръчваха от „Поклоннически екскурзии“, ала дори и тези интересни места за поклонение създаваха впечатлението, че са отделени и запазени за бъдещите поколения само благодарение на великодушието на Гробището. С изключение на тях, за другата Земя не се споменаваше нищо или се споменаваше само бегло — сякаш останалата част от Земята не бе нищо друго освен площ, която чака да бъде превърната в гробище, сякаш тя не бе нищо друго, освен безлюден и празен терен, останал необитаем толкова дълго, че дори и споменът за древни времена е бил отдавна заличен.
Капитанът продължаваше да се държи строго с мен.
— Ще свалим вашия товар — каза ми той — и ще го складираме в хангара. Там ще имате лесен достъп до него. Ще предупредя работниците да внимават да не го смесят в ковчезите.
— Много любезно от ваша страна — казах аз.
Бях напълно разочарован от този капитан. До гуша ми беше дошъл — дойде ми до гуша още на третия ден след излитането. Бях се старал с всички сили да се държа настрана от него, но това никак не е лесно, когато човек се намира на борда на погребален кораб и формално е гост на капитана — макар че си бях платил хубавичко, за да бъда негов гост.