Те заклатиха глави към нас.
— А какво е това животно с вас? — попита Том.
— Името му е Мустанг — каза Елмър. — Той е апарат.
— Приятно ми е да се запозная с вас — рече Мустанг.
Те се вторачиха в него.
— Не бива да ни се учудвате — каза Елмър. — Никой от нас не е от този свят.
— Е добре де — каза Зик — това няма никакво значение. Просто видяхме вашия огън и решихме да дойдем.
Лутър бръкна в задния си джоб и измъкна една бутилка, като я размаха в знак на покана.
Елмър поклати глава.
— Не мога да пия.
Пристъпих напред и протегнах ръка към бутилката. Време беше и аз да сторя нещо; досега само Елмър бе поддържал разговора.
— Бива си го питието — рече Зик. — Старият Тимоти го е правил. Майсторски го приготовлява.
Измъкнах тапата и вдигнах бутилката до устните си. За малко не ме задави. Направих усилие да не се закашлям. Питието ме удари в стомаха и подскочих. Краката ми сякаш станаха гумени.
Те ме наблюдаваха внимателно, като не преставаха да се хилят.
— Мъжко питие — казах им аз. Опитах още една глътка и им върнах бутилката.
— А дамата? — попита Зик.
— Не е за нея — отвърнах аз.
Бутилката ги обикаляше, а аз клекнах срещу тях. Отново ми подадоха бутилката. Пийнах още една глътка. Почувствувах главата си леко замаяна от трите глътки, изпити набързо, но си казах, че това бе за общото благо. Между нас трябваше да има някой, който да говори техния език.
— Още малко? — попита Том.
— Не веднага — казах аз. — Може би по-късно. Не искам да ви изпивам всичкото пиене.
— Имам и друга бутилка в, резерва — каза Лутър и потупа джоба си.
Зик измъкна нож от колана си, протегна ръка и придърпа миещата мечка към себе си.
— Лутър — рече той, — намери няколко млади клонки, за да опечем месото. Имаме си прясно месо, имаме си и пиене и хубав силен огън. Хайде да си поживеем тази нощ.
Хвърлих през рамото си един поглед към Синтия. Лицето й беше бледо и напрегнато, а в очите й се четеше ужас, когато видя как ножът на Зик изкусно разпра проснатата по гръб миеща мечка.
— Спокойно — казах аз.
Тя ми се усмихна с измъчена усмивка.
— На сутринта ще си вървим в къщи — каза Том. — По-лесно ще се промъкнем през повалените дървета на светло. Голямо празненство ни чака утре вечер. Ще се радваме да дойдете при нас. Не се съмнявам, че ще дойдете.
— Ще дойдем, разбира се — каза Синтия.
Хвърлих поглед към Мустанг. Той бе замръзнал неподвижно, извадил всичките си антени.
Глава 8
Той ми бе показал нивите с натрупаните на кръстци снопи и тиквите, златни под лъчите на слънцето; градината, в която все още имаше останали малко зеленчуци — повечето вече бяха прибрани; свинете, докарани от гората, угоени с жълъди и затворени в свинарника, за да бъдат заклани; говедата и овцете, потънали до колена в тревата на ливадите; помещението за опушване на бутовете и дебелите парчета сланина; железарницата, в която бяха складирани и подредени различни купища старо желязо; кокошарника, бараката за инструменти, ковачницата и оборите; а сега двамата седяхме разположили се на най-горната дъска на една олющена от времето ограда.
— Откога живеете по тези места — попитах го аз. — Не лично вие, разбира се, а хората в тази котловина?
Той обърна към мен сбръчканото си лице на старец на почтена възраст, с благи сини очи и брада, която се стелеше върху гърдите му като бяла коприна.
— Глупаво е да се задава такъв въпрос. Ние сме тук отколе. Малки групи от нас са пръснати из цялата долина. Някои живеят сами, ала те не са много; живеем предимно заедно — няколкото семейства, които са се държали заедно от незапомнени времена. Разбира се, някои се преместват; намират по-добри места или пък просто така им се струва. Не сме много; никога не сме били много хора. Някои от жените са бездетни; много от децата не оцеляват. Говори се, че страдаме от някаква древна болест. Не зная. Много неща се разправят, все стари приказки от миналото, ала човек не може да каже дали са верни, или не.
Той опря по-здраво пети върху втората дъска и положи изкривените си от старост ръце на коленете. Кокалчетата стърчаха като бучки, пръстите изглеждаха сковани и сгърчени, а вените на ръцете му бяха поразително сини и изпъкнали.
— Спогаждате ли се с хората от Гробището? — попитах аз. Той се замисли за момент, преди да отговори; казах си, че бе от онези хора, които винаги размислят добре, преди да отговорят.