— В повечето случаи — каза той най-сетне. — С течение на времето те се домъкнаха по-близо до нас и вземат земя, която в младите ми години беше пущинак. Няколко пъти ходих да говоря с оня човек там…
Той се опитваше да си спомни името.
— Бел — подсетих го аз. — Максуел Питър Бел.
— Точно с тоя. Отивам аз и говоря с него, но от това полза — никаква. Мазен е като масло. Усмихва се, но зад тази усмивка няма нищо. Чувствува се сигурен; той е голям и всемогъщ, а ние сме малки и слаби. „Пак ни притеснявате — казвам му аз, — навлизате в нашите земи, а това не е необходимо, защото има толкова много земя, която можете да използвате — цели големи участъци от необработваема земя, която никой не използва.“ А той отговаря: „Ами и вие не я използвате.“ Викам му, че имаме нужда от нея, макар и да не я орем и да не я копаем, защото ни трябва простор, защото винаги сме живели на простор и ако той ни липсва, чувстваме се притеснени, усещаме, че се задушаваме. И тогава той казва: „Ами вие нямате нотариален акт за земята.“ Питам го какво е това „нотариален акт“ и той се опитва да ми обясни, но всичко това е голяма глупост. Тогава го питам дали той самият има нотариален акт, но той изобщо не отговаря. Вие идвате някъде оттам, мистър, може би вие ще ми кажете дали той има нотариален акт за земята.
— Много се съмнявам в това.
— Предполагам, че се спогаждаме с тях — продължава той. — Някои от нас работят за Гробището от време на време: копаят гробове, косят тревата, кастрят дърветата и подрязват храстите, почистват около надгробните камъни. Има много работа, за да се поддържа едно гробище в спретнат и приличен вид. Използуват ни само от време на време, като допълнителна работна ръка, когато са претрупани с работа. Бихме могли да работим много повече, предполагам — ако искахме, ала какъв смисъл има да се работи? Имаме си всичко необходимо; те не могат да ни предложат много в замяна на нашия труд. Някой фин плат понякога, но ние си имаме плат колкото ни трябва от овцете — стига ни, за да прикрием голотата си, стига ни, за да се стоплим. Някое по-специално питие, но ние си варим ракия колкото ни трябва и не съм сигурен дали не е по-хубава от напитките на Гробището. Домашната ракия, ако човек си знае работата, става много добра и има странен вкус, към който човек се пристрастява. Е да, тенджери и тигани, но колко съдове й трябват на една жена?
Работата не е в това, че сме мързеливи или незначителни хора. А в това, че сме заети през цялото време. Обработваме земята, ходим на лов и риболов. Ходим да копаем за стар метал. Има много места, повечето от тях на доста голямо разстояние оттук, където има могили, съдържащи метал. Използваме го, за да си правим инструментите и огнестрелното оръжие. Понякога от запад или от юг идват търговци, за да разменят барут и сачми срещу нашите храни, вълна и ракия — вземаме и друго, разбира се, но предимно сачми и барут.
Той млъкна и ние продължавахме да седим един до друг на най-горната дъска под топлата слънчева светлина. Дърветата приличаха на замръзнали неподвижно пламтящи лагерни огньове; нивите бяха светлокафяви, осеяни с кръстци и изпъстрени със златото на разпилени тикви. Надолу по хълма в ковачницата някой чукаше нещо и от огнището й се издигаше кълбо дим. Дим се издигаше също и от комините на най-близките къщи. Някаква врата хлопна и видях, че Синтия бе излязла. Беше с престилка и носеше тиган. Излезе на двора и изпразни съдържанието на тигана в един варел, който стоеше там. Махнах с ръка и тя ми махна в отговор, после влезе отново в къщата, като затръшна вратата след себе си. Старецът забеляза, че гледам варела.
— Варел за помия — каза той. — В него изхвърляме обелки от картофи, вкиснато мляко и зелеви листа — всякакви отпадъци от кухнята. Даваме ги на прасетата. Нима никога не сте виждали варел за помия?
— До този момент никога не бях подозирал, че съществува такова нещо.
— Струва ми се — каза старецът, — че не разбрах много добре откъде идвате и с какво се занимавате там.
Разказах му за Олдън и се опитах да му обясня каква бе нашата цел. Не съм сигурен, че ме разбра. Той махна към двора около оборите, където Мустанг бе заседнал през по-голямата част от деня.
— Искате да кажете, че оная измишльотина там работи за вас?
— И то много усилено, и по най-интелигентен начин. Той е чувствителен апарат. Усвоява идеята за обора и копата сено, впечатлението от гълъбите на покрива, за телетата, тичащи в оградените места, за конете, стоящи на слънце. Той ще ни даде онова, което ни е необходимо, за да създадем музика и…