— Музика ли? Искате да кажете като музика на цигулка?
— Да. Може да бъде и като на цигулка.
Той поклати глава, наполовина от смущение, наполовина от недоверие.
— Има нещо, за което исках да ви попитам — казах аз. — За онова нещо, което ловците наричат „Хищника“.
— Да си кажа правичката, не зная дали ще мога да ви разкажа много за него — отвърна той. — Наричат го „Хищника“ и често съм се чудил защо. Доколкото знам, никога нищо не е плячкосвал. Единствената опасност е, ако човек се намира право на пътя му. Той не се показва често. Обикновено се намира надалече и никой не узнава за това, докато не си замине. Първият път, когато някога се е приближавал на такова близко разстояние до нас, беше миналата нощ. Никога не съм чувал някой да е отишъл да го търси или да го проследи. Има някои неща, с които е по-добре човек да не се занимава.
Знаех, че не ми разказа всичко, което можеше да ми разкаже, и нещо ми подсказваше, че няма намерение да ми каже всичко, ала въпреки това направих опит да го накарам.
— Но сигурно се говорят разни истории. Може би стари истории от едно време. Чували ли сте някога, че това може да е военна машина?
Той ме погледна слисан и уплашен.
— Каква машина? Каква война?
— Нима искате да кажете, че не знаете за войната, която е унищожила Земята? — попитах аз. — За това как хората са я напуснали?
Той не отговори направо, ала от онова, което каза, разбрах, че не знаеше — историята на планетата се бе изгубила всред мъглявината на вековете.
— Много истории се разправят — каза той — и много от тях може би са верни, а други не са. И нито един човек с всичкия си няма да седне да се рови из тях прекалено много. Ето на, съществува преброителят, тоя дето брои духовете; аз и него смятах за измислица — до деня, когато го срещнах. Или пък историята за безсмъртния човек, когото никога не съм срещал, макар че има люде, които твърдят, че са го виждали. Съществуват вълшебства, има и магьосничество, ала по тези места не се среща нито едното, нито другото, пък и не ни и трябват. Живеем си добре и не искаме живота ни да се променя, затова не обръщаме голямо внимание на историите, които чуваме.
— Но сигурно имате книги.
— Някога може и да е имало. Чувал съм за тях, ала никога не съм виждал книга. Пък и не познавам някой, който да е виждал. Тук нямаме никакви книги; мисля, че никога не сме имали. Можете ли да ми кажете какво точно представляват книгите?
Опитах се да му обясня и макар да бях сигурен, че не ме разбра напълно, старецът изглеждаше някак смаян. И за да прикрие своето невежество, той внимателно промени темата.
— Вашата машина хей там ще бъде ли на празненството? Ще гледа ли, ще слуша ли?
— Разбира се. Беше много любезно от ваша страна да ни поканите.
— Ще има много хора от цялата котловина. Ще започнат да прииждат, щом слънцето залезе. Ще има музика и танци, ще бъдат сложени големи трапези с много ядене. А вие, на Олдън, правите ли такива празненства?
— Не точно такива — казах аз, — но имаме други празненства, много подобни на вашето.
Продължавахме да седим и започнах да си мисля за това, че денят излезе приятен. Бяхме скитали из полята, бяхме стрили няколко класа от един кръстец, за да може старецът да ми покаже какво чудесно зърно се ражда; бяхме се облягали на оградата на свинарника и бяхме гледали грухтящите прасета, които ровеха със зурли из отпадъците в хранилките за някое пропуснато късче; бяхме стояли около ковашкото огнище и наблюдавали работата на един мъж, докато в огнището не се появи нажежен до червено палешник, който той извади с клещи и постави върху наковалнята и когато започна да удря с чука, искрите захвърчаха; бяхме се разхождали сред прохладата на обора и слушали гукането на гълъбите в плевника над него; бяхме разговаряли лениво, както разговарят хора без работа, и всичко това бе много приятно.
Вратата на къщата се отвори и една жена подаде глава навън.
— Хенри — извика тя. — Хенри, къде си? Старецът бавно слезе от оградата.
— Мене търсят — промърмори той. — Не се знае защо. За всичко може да е. Какво ли не им идва на акъла на тия женоря, когато искат да свършат някоя къщна работа. Почакайте малко да отида да видя какво има.
Наблюдавах го как слиза полекичка по стръмното и как влиза в къщата. Слънцето стопляше гърба ми и аз знаех, че трябва да сляза от оградата и да се поразмърдам малко наоколо или да намеря нещо, което бих могъл да свърша. Сигурно изглеждам глупак, мислех си аз, както съм кацнал върху оградата, и ме обзе чувството на вина поради това, че нямаше какво да правя и че дори не ми се искаше да правя нищо. Ала чувствах някакво странно нежелание да правя каквото и да било. За първи път в живота си не бях претрупан с неща, които чакат да бъдат свършени. И открих, с известно отвращение, че това ми доставя удоволствие.