Мустанг все още стоеше на двора край обора с извадени антени, а Синтия не се беше появявала, откакто бе ходила при варела за помия. Чудех се къде ли може да е Елмър; не бях го виждал цял ден. И както се чудех, видях го да идва иззад обора. Очевидно той ме забеляза почти веднага, защото зави нагоре по склона към мен. Заговори едва когато ме доближи, като се стараеше да не повишава глас. Почувствувах, че е разтревожен.
— Ходих да разгледам следите — каза той — и няма никакво съмнение. Онова нещо снощи е било бойна машина. Открих следи, оставени от гъсеничната верига, а тук няма друго, което би могло да остави такива следи освен една бойна машина. Последвах откоса, който беше направила, и видях, че е завила на запад. Там, в планината, има много места, където би могла да се скрие една бойна машина.
— А защо би искала да се крие?
— Не мога да си представя защо. Невъзможно е да се предвиди по какъв начин ще мисли една бойна машина. Човешки мозък, комбиниран с електронен — при това са имали на разположение десет хиляди години, за да се превърнат в нещо друго. Флеч, какво би могло да стане с такъв мозък, ако е минало толкова време?
— Може би нищо. А може би нещо съвсем необикновено. Кой знае какво би станало с една бойна машина, ако се е спасила от унищожение. Какви ли подбуди би имала, за да живее? Как ли би възприела една среда така различна от онази, за която е била създадена? Едно обаче е странно. Хората тук, изглежда, не се страхуват от нея. Тя е просто нещо, което те не разбират, а светът, изглежда, е пълен с неща, които не разбират.
— Странни хора са те — каза Елмър. — Не ми харесват. Цялата работа не ми харесва. Струва ми се неправдоподобно онези трима млади самци, които гонеха миещата мечка, да са се натъкнали на нас, като са се разхождали просто така, без никаква причина. За да сторят това, те е трябвало да пресекат трасето, направено от бойната машина.
— От любопитство е. Тук не се случват много събития. Когато нещо се случи, както например нашата поява, искат да разберат какво става.
— Разбира се, знам това, но има още нещо.
— Какво по-точно?
— Нищо особено. Нищо определено не бих могъл да посоча. Просто някакво вътрешно чувство. Флеч, хайде да се махаме оттук.
— Иска ми се да остана за празненството. За да може Мустанг да го запише на лентите си. Ще заминем веднага щом свърши.
Глава 9
Както бе казал старецът, хората започнаха да прииждат почти веднага след залез слънце. Идваха сами или по двама, по трима, а понякога и по цяла дузина наведнъж, бяха изпълнили вече двора и се трупаха около масите, на които бе сложена храна. Други бяха в къщата, а някои от мъжете седяха в обора и си подаваха бутилки, които обикаляха напред-назад.
Масите бяха сложени късно следобед, когато някои от мъжете извадиха от бараката за дървен материал няколко магарета за рязане на дърва и ги сложиха на двора, а върху тях поставиха дъски. По същия начин бе издигната и платформа за музикантите и сега те седяха на нея и настройваха инструментите си, стържейки с цигулки и подрънквайки с китари.
Луната още не бе изгряла, но вече осветяваше небето на изток и зад поляната се очертаваха тъмните силуети на дърветата на фона на озареното небе. Някой срита някакво куче, то заскимтя и изчезна в мрака. Дочу се внезапен смях, избухнал сред група хора, застанали отстрани до една маса — може би някой бе разказал виц. Някой бе запалил голям огън, бе натрупал в него много дърва; пламъците вече ги поглъщаха и се извиваха високо във въздуха.
Мустанг стоеше в единия край на поляната близо до гората и от сиянието на големия огън сякаш трептеше. Елмър беше с една от групите близо до масата, на която бе сложена храната, и изглежда, бе зает с някакво оживено обсъждане. Огледах се за Синтия, ала не я видях.
Усетих някой да докосва ръката ми и когато се обърнах, видях, че старецът Хенри се бе приближил и стоеше до мен. Точно в този момент музиката засвири и двойките започнаха да се подреждат за танц.
— Стоите сам — каза старецът. Подухващият лек ветрец рошеше брадата му.
— Просто си стоя отстрани и гледам — рекох му. — Никога не съм виждал подобно нещо.