Елмър се бе доближил до нас. Той протегна ръка, взе лоста от Синтия и с две бързи движения откърти останалите дъски. Сандъкът бе пълен с всякакви делви, стъкленици, парчета от скулптури, порцеланови съдове, парчета от сръчно изработени метални изделия, колани и гривни със скъпоценни камъни, диамантени огърлици, брошки, амулети (сигурно бяха амулети, не можеха да бъдат друго), дървени и метални кутийки и още много неща. Взех един от тези амулети — многостенно блокче от някакъв гладък камък с полуизтрити гравюри върху всяка от стените му. Заобръщах го в ръката си, наблюдавайки внимателно гравираните символи, изобразени върху всяка стена. Беше тежък, сякаш направен от метал, а не от камък, макар че по структурата си напомняше скала.
Почти си спомнях, почти бях сигурен, макар че не можех да бъда напълно уверен: имаше подобен предмет, един много подобен предмет върху полицата над камината в кабинета на Торни и една нощ, когато седяхме там, той го взе и ми показа как са го използвали — хвърляйки го като зар, за да решат по какъв начин да постъпят, един вид пророчески камък; при това много, много древен и изключително ценен и важен, защото бил една от малкото археологически находки, които можели безпогрешно да бъдат приписани на някакъв почти неизвестен народ от далечна и уединена планета — народ, живял там, но измрял или отлетял нанякъде, а може би еволюирал в нещо различно дълго преди човешката раса да открие вече опустялата планета и да се засели на нея.
— Знаеш ли какво е това, Флеч? — попита Елмър.
— Не съм сигурен. Торни имаше предмет почти като този. Много древен предмет. Назова ми планетата и обитателите й, но не мога да си спомня как се казваха. Винаги ми споменаваше планетата и обитателите й.
— Яденето е горещо — рече Синтия. — Хайде да похапнем сега. Можем да приказваме за това, докато се храним.
Когато тя заговори за ядене, усетих, че умирам от глад. Не бях слагал троха в устата си от предишния ден на обед.
Тя ни поведе към огъня и започна да сипва храната от тенджерата, в която я бе стоплила. Беше гъста, тлъста супа, почти като яхния, със зеленчуци и парчета месо в нея. В бързината изгорих устата си още с първата лъжица.
Елмър клекна до нас, вдигна една пръчка и започна разсеяно да разбърква огъня.
— Струва ми се — каза той, — че тук се намират някои от онези изчезнали предмети, за които ми казваше, че често ти е говорил професор Торндайк. Предмети от археологически обекти, ограбени от търсачи на съкровища, които тайно отмъквали всички свои находки, за да не могат да бъдат проучени, а по-късно вероятно ги продавали с огромна печалба на колекционерите.
— Мисля, че си прав — казах аз, — и струва ми се, вече знам къде са скрити поне някои от тях.
— В Гробището — рече Синтия.
— Нищо по-просто от това — казах аз. — Един ковчег представлява отлично скривалище. На никого не би хрумнало да го изравя — искам да кажа на никого, освен на банда търсачи на метал, живеещи извън Гробището, които са си направили сметката откъде могат да намерят хубав метал, и то съвсем евтино, само като поработят малко.
— Сигурно са започнали с метала — каза Синтия, — докато един прекрасен ден не са открили ковчег изобщо без тяло, но натъпкан със съкровища. Може би съществува начин за отбелязване на онези гробове, в които има съкровище. Например с някаква проста малка шарка, незабележима, освен ако човек не знае къде точно да я търси върху надгробния камък или паметната плоча.
— Преди всичко те не биха открили белега — каза Елмър. — Ще им е трябвало доста време, за да го разгадаят.
— Вероятно са разполагали с достатъчно време да намерят тайния знак — каза Синтия. — Тия наши крадци на трупове може да се занимават с търговия на метал от стотици години.
— А може и да е нямало белег — казах аз.
— Напротив, трябва да е имало — рече Синтия. — Иначе откъде щяха да знаят къде да копаят?
— Ами ако някой от самото Гробище работи в съдружие с тях? Вътрешен човек, който знае кои гробове да се копаят?
— Вие и двамата забравяте нещо — каза Елмър. — А може би познатите ни крадци на трупове не се интересуват много-много от ония дрънкулки в сандъците…
— Обаче са ги взели — каза Синтия.
— Разбира се, че ще ги вземат. Може да им се виждат интересни и забавни. Може дори да имат търговска стойност. Но на мен ми се струва, че главното, което търсят, е металът. След толкова много години металът трябва да е станал рядкост. Отначало е можело да го събират из градовете, но след време голяма част от метала там е бил вече разяден и се е налагало да го копаят. Но в Гробището има по-запазен метал — метал, който може би е много по-добър. Археологическите находки, които те намират в някои от гробовете, за нас имат стойност, защото професор Торндайк ни е казал, че са важни, обаче се съмнявам дали имат някаква стойност за тези разбойници. Е, играчки за децата, дрънкулки за жените, може би предмети, с които от време на време търгуват — но онова, което им трябва, е металът.