— Приятелю, моля ви, не вдигайте врява. Няма защо да се страхувате.
Скочих на крака, а косата по врата ми настръхна.
— Кой си ти по дяволите? — изкрещях аз.
— Тихо, тихо, тихо — обади се приглушено гласът. — Има и такива, които не бива да чуят.
Синтия изпищя.
— Млъкни! — изревах й аз.
— Запазете спокойствие — рече оня, който се спотайваше в тъмното. — Вие не можете да ме познаете, но аз ви видях по време на танците.
Синтия, готова да запищи отново, сдържа дъха си и преглътна.
— Това е преброителят на духове — каза тя. — Какво ли търси тук?
— Дошъл съм, о, хубавице — рече преброителят, — да ви предпазя от голяма опасност.
— Сигурно — рекох аз, но не го казах на висок глас, защото всичките му приказки да се говори тихо и да не се вдига врява ми бяха направили впечатление.
— От вълците — каза той. — Пуснали са металните вълци по следите ви.
— И какво бихме могли да сторим?
— Стойте много тихо — рече преброителят — и се надявайте, че те ще ви подминат.
— Къде са вашите приятели? — попитах аз.
— Някъде наоколо. Те често ме придружават. Отначало, когато срещнат хора, се крият. Малко са стеснителни. Ако им харесате, ще се покажат.
— На танците миналата нощ не бяха стеснителни — рече Синтия.
— Защото бяха сред стари познати. И преди са ходили там.
— Споменахте нещо за вълци — напомних му аз. — Метални вълци, струва ми се.
— Ако се приближите до входа много тихо, мисля, че бихте могли да ги видите. Но моля ви да сторите това много безшумно.
Синтия беше до мен, аз й протегнах ръка, тя я сграбчи и се вкопчи в нея.
— Метални вълци — каза тя.
— Някакви роботи, по всяка вероятност.
Не зная защо бях тъй спокоен. От глупост, струва ми се. През последните два дни бяхме попадали на толкова много необичайни неща, че отначало металните вълци не ми изглеждаха твърде страшни. Бяха някак в реда на нещата.
Пред входа на пещерата луната бе огряла пейзажа. Дърветата се очертаваха така ясно както и през деня, а между тях се простираха неголеми тревисти участъци осеяни с огромни камъни. Местността бе дива и неравна и кой знае защо при вида и ме побиваха тръпки.
Притаихме се току на самия вход, а навън се виждаха само дърветата, тревистите места и камъните откъм тях — тъмните възвишения на хълмовете, страховити в мрака.
— Аз не… — подхвана Синтия, но преброителят закътка като квачка и тя млъкна.
Двамата се бяхме спотаили, хванати за ръце, и цялата тая работа изглеждаше много глупава. Нищо не помръдваше — дори дърветата, защото нямаше вятър.
Сетне нещо се раздвижи в сянката на едно дърво и след миг това, което се бе раздвижило, изтича на открито. Блестеше на лунната светлина и навяваше чувството, че притежава сатанинска сила и свирепост. На големина бе може би колкото теле, макар че поради лунната светлина и разстоянието бе трудно да се определят размерите му. Движеше се подвижно, бързо и някак неспокойно, като вдигаше високо и превзето крака, но от металното му тяло лъхаше мощ, която се долавяше дори и от няколкостотин стъпки разстояние. То се завъртя неспокойно на всички посоки, сякаш надушваше диря, и за миг изви и се втренчи право в нас — втренчи се и сякаш наостри уши — като че ли някой го държеше на каишка, а то гореше от желание да се спусне напред.
Сетне то се извърна, защура се отново напред-назад и изведнъж вместо едно те станаха три — пресякоха мястото, огряно от луната, и изтичаха в гората.
Тичайки, едно от тях се обърна към нас, отвори уста или онова, което би било устата му, ако беше биологично същество, и разкри низ подредени метални зъби. Когато я затвори, до нас, притаени в пещерата, ясно долетя щракването на зъбите, когато челюстите се удариха една в друга.
Синтия се бе притиснала силно до мен. Измъкнах ръката си от нейната и я притиснах в обятията си; уверен съм, че в този миг не мислех за нея като за жена, а като за човешко същество, за създание от плът и кръв, което тези метални зъби могат да разкъсат. Вкопчили се един в друг, наблюдавахме как вълците тичат и търсят — имах чувството, че лигите им текат — и в ума ми по някакъв необясним начин се промъкна мисълта, че знаеха за нашето присъствие и ни търсеха.
После те изчезнаха — така бързо, както се бяха появили, без да ги видим да си отиват. Ала ние останахме притаени, без да смеем да говорим, без да смеем да мръднем. Колко дълго стояхме така, не зная.