— Искате да кажете археологически находки — казах аз.
— Нима знаете за това? — попита преброителят.
— Подозирахме.
— Подозренията ви са съвсем основателни. И нашият беден приятел станал една от жертвите на тяхното коварство и алчност. Използвали ковчега му да скрият археологически предмети, а останките му били хвърлени в една дълбока клисура — естествена костница в края на Гробището — и от този ден нататък неговата сянка блуждае по Земята, както сенките на много други, и то все поради същата причина.
— Добре го разказвате — рече О’Гиликъди — и при това много точно.
— Но, моля ви, нека вече да престанем с това — каза Синтия. — Напълно ни убедихте.
— Нямам време за повече — рече преброителят. — Сега трябва да обмислим какво да предприемете вие двамата. Защото щом вълците настигнат двамата ви верни приятели, те незабавно ще разберат, че не сте с тях и тъй като Гробището пет пари не дава за двата робота, а се интересува само от вас…
— Ще се върнат за нас — каза уплашено Синтия.
Аз също не се почувствувах прекалено смел. Не ми харесваше мисълта за огромните метални зверове, тракащи със зъби по петите ни.
— Как преследват жертвите си? — попитах аз.
— Надарени са с обоняние — каза преброителят. — Но не с такова, каквото имате вие хората, а със способността да улавят и разпознават химическия състав на миризмите. Имат и остро зрение. Можете да ги затрудните, ако се придържате към високите и каменисти места, където ще оставяте незначителни следи и миризмата няма да се застоява, след като минете. Когато дойдоха преди малко, се страхувах, че могат да ви подушат, но вие бяхте на по-високо място от тях и сигурно някое благоприятно насрещно въздушно течение е попречило да ви подушат.
— Те ще се спуснат да преследват конете — казах аз. — Дирите вероятно ще вървят по открит терен. Ще се движат бързо. Може би ще минат само няколко часа преди да открият, че не сме с другите.
— Малко време ще имате — рече преброителят. — До разсъмване остават още няколко часа, а не можете да тръгнете, преди да се развидели. Ще трябва да вървите бързо и ще можете да вземете с вас малко неща.
— Ще вземем храна — каза Синтия. — И одеяла…
— Не вземайте прекалено много храна — каза преброителят. — Само най-необходимото. Ще намерите храна по пътя. Имате риболовни кукички, нали?
— Да, имаме малко кукички — каза Синтия. — Купила съм една кутия — така, между другото. Но не можем да живеем само с риба.
— Има корени и горски плодове.
— Но не знаем кои от тях се ядат.
— Не е необходимо да знаете — каза преброителят. — Аз ги познавам всичките.
— Нима ще дойдете с нас?
— Ние ще дойдем с вас — каза преброителят.
— Разбира се, че ще дойдем — рече О’Гиликъди. — И то всички. Не можем да направим много нещо, но все ще ви помогнем. Можем да наблюдаваме за преследвачи…
— Но духовете… — казах аз.
— Сенките — каза О’Гиликъди.
— Сенките не скитат през деня.
— Това е човешко заблуждение — каза О’Гиликъди. Естествено през деня не се виждаме. Но и нощно време не могат да ни видят, стига да пожелаем.
Другите сенки замърмориха, изразявайки съгласието си.
— Ще си приготвим раниците — каза Синтия, — а всичко друго ще оставим. Елмър и Мустанг ще дойдат да ни потърсят тук. Ще им оставим бележка. Ще я забодем с карфица върху един от вързопите, където няма да пропуснат да я забележат.
— Ще трябва да им кажем накъде се отправяме — казах аз. — Някой има ли някаква представа накъде отиваме?
— В планините — рече преброителят.
— Знаете ли някаква река, която се нарича Охайо? — попита Синтия.
— Много добре я знам — каза преброителят. — При Охайо ли искате да отидете?
— Виж какво сега — казах аз, — не можем да тръгнем да гоним…
— А защо не? — попита Синтия. — Тъй или иначе отиваме някъде тогава защо да не отидем там, където искаме да отидем.
— Но, струва ми се, че се споразумяхме…
— Зная — каза Синтия. — Ти даде да се разбере достатъчно ясно. На първо място е твоята композиция и предполагам, че тя все още си запазва предимството. Но можеш да я направиш навсякъде, нали така?