— Било е много отдавна.
— Но някога ги е, имало.
— Да, някога.
— Генетични чудовища?
— Думата, която употребявате…
— Слушайте — казах аз, — преди десет хиляди години тази планета е била превърната в радиоактивен ад. Много форми на живот са загинали. А много от оцелелите са били генетично увредени.
— Не зная — каза той.
Положително не знаеш, казах си аз. И в ума ми бързо се мярна подозрението, че причината, поради която не искаше да знае, бе, че самият той е едно от генетичните чудовища и че добре съзнава това. И тъпо се зачудих защо не си го бях помислил досега.
Не го оставях на мира.
— Защо чудовищата са безпокояли Гробището? Защо е било необходимо да изфабрикува вълците, които да ги преследват? Предполагам, че вълците са били използувани за това.
— Да — каза той. — Хиляди вълци. Огромни глутници вълци, програмирани да преследват чудовища.
— Значи, не хора. Само чудовища.
— Точно така. Само чудовища.
— Предполагам, че понякога са ставали грешки и те са гонили не само чудовища, а и хора. Би било трудно да се програмират роботи, които преследват само чудовища.
— Ставали са грешки — каза преброителят.
— Не мисля обаче — каза Синтия с горчивина, — че Гробището се е трогвало твърде много. Когато се случвало подобно нещо, те вероятно не са се притеснявали кой знае колко.
— Нямам представа — каза преброителят.
— Едно нещо не разбирам — рече Синтия. — Защо е трябвало да го правят? Какво като е имало няколко чудовища?
— Не са били няколко.
— Добре, и много да са били.
— Мисля — каза преброителят, — че сигурно причината е бизнесът с поклонниците. След като работата на Гробището потръгнала добре, бизнесът с поклонниците се разраснал, докато станал приличен източник на доходи. Не можели да си позволят глутница виещи чудовища да съсипват местността, когато наоколо има поклонници. Това можело да ги изплаши и прогони. Можели да тръгнат слухове и поклонниците да намалеят.
— Прекрасно — каза Синтия. — Значи, програма за геноцид. Предполагам, че чудовищата са били напълно изтрити от лицето на земята.
— Да — каза преброителят, — били са напълно унищожени.
— Само от време на време се показва по някое и друго — казах аз.
Той ме погледна, а очите му, напомнящи кръстат бод, се сбръчкаха и съжалих, че казах това. Не зная какво ме бе прихванало. Не стига, че зависехме от помощта на дребничкото същество, а на всичко отгоре го дразнех.
Млъкнах и се залових отново да дъвча сушеното месо. То бе поомекнало, беше солено на вкус и миришеше на пушек и дори и да не бе много хранително, поне ми създаваше впечатлението, че ям нещо.
И двамата седяхме и дъвчехме, а преброителят просто седеше, без да прави нищо.
Обърнах се да погледна Синтия.
— Как се справяш? — попитах аз.
— Ще се справя — каза тя малко рязко.
— Съжалявам, че се получи така. Не стана, както го предвиждах.
— Разбира се, че няма да стане. Представяше си го като културно малко излетче до романтична планета, придобила романтичен вид от онова, което си чел за нея и си си въобразявал за нея, а…
— Дойдох тук, за да направя композиция — казах аз доста засегнат от думите й, — а не да играя на криеница с терористи, крадци на трупове и глутница вълци-роботи.
— И сега обвиняваш мен за това. Ако не бях тук, ако не бях ти се натрапила…
— По дяволите, не. Не съм и помислял такова нещо.
— Но дори и да си помислял, няма значение, защото всичко това го правиш за добрия стар Торни…
— Стига — креснах й аз, сега вече наистина жегнат. — Какво те е прихванало? За какво е всичко това?
Преди тя да успее да отговори, преброителят стана на крака (ако изобщо имаше крака); във всеки случай се изправи.
— Време е отново да тръгваме — каза той. — Починахте си и се нахранихте, а сега трябва да ускорим ход.
Вятърът бе станал по-остър и по-студен. Той ни прониза като нож, когато излязохме от заслона на каменното гнездо и се изправихме пред голия хребет, а първите капки дъжд, носени от вятъра, пръснаха в лицата ни.
Вървяхме бързо напред — напирайки срещу дъжда и облягайки се на него. Сякаш някаква огромна ръка стоеше срещу нас и се опитваше да ни задържи. Но преброителят, изглежда, не се тревожеше много; подскачаше напред, необезпокояван от нищо. Странното беше, че вятърът, изглежда, не оказваше никакво въздействие върху неговите одежди; те не се развяваха, дори не помръдваха — просто си стояха, както си бяха — спускащи се до земята.