Искаше ми се да обърна внимание на Синтия върху това, но когато се опитах да я извикам, развилнелият се вятър натъпка думите обратно в устата ми.
От ниското долитаха стоновете на горските дървета, огъвани от бурята. Птиците се опитваха да летят, но вятърът ги разпиляваше из небето. Облачната покривка сякаш се сгъстяваше с всяка изминала минута, макар че, доколкото виждах, нямаше движещи се облаци. Дъждът се лееше на внезапни пориви, ледено студен, и шибаше немилостиво лицата ни.
Продължавахме да се тътрим окаяно напред. Не знаех вече какво става. Бях впил поглед в мъчително движещата се пред мен фигура на Синтия. Веднъж тя се препъна и безмълвно и помогнах да стане. Синтия продължи да върви, без да продума.
Дъждът се лееше неспирно, носен от вятъра. От време на време капките замръзваха и трополяха в клоните на дърветата. Сетне отново ставаха на дъжд и този дъжд ми изглеждаше по-студен от леда.
Вървяхме цяла вечност и изведнъж забелязах, че вече не сме на хребета, а се спускаме по някакъв склон. Стигнахме до един поток, намерихме тясно място, където да го прескочим, и започнахме да изкачваме отсрещния склон. Внезапно почувствувах под краката си равна земя и преброителят каза:
— Достатъчно се отдалечихме.
Щом чух това, краката ми се подкосиха и седнах направо на скалата. Известно време не обръщах внимание къде се намираме. Стигаше ми, че повече не беше необходимо да се движа. Но постепенно започнах да възприемам какво става.
Видях, че сме спрели на широка плоска скална повърхност, която се простираше пред голям заслон от скали. Горната част на заслона, висока около десетина метра или малко повече, се разширяваше назад и образуваше дълбока ниша точно пред една изпъкнала отвесна канара. Скалната плоча, започваща от канарата, се простираше навътре в заслона и образуваше равен каменен под. На няколко крачки под скалната повърхност потокът течеше към долината, като образуваше малки вирчета и бързеи, стесняваше се, сетне пак се разширяваше — това бе малка планинска рекичка, която течеше стремително, пенеше се при бързеите, после почиваше във вирчетата, преди да се втурне отново надолу. Отвъд рекичката хълмът се извисяваше стръмно до върха на хребета, по който бяхме дошли.
— Ето, че пристигнахме — каза преброителят с щастлив и весел глас. — Скрити на топло от нощта и лошото време. Ще накладем огън, ще наловим пъстърва от потока и ще пожелаем на вълка лош късмет при проследяването.
— На вълка ли? — каза Синтия. — Първо, вълците бяха три. Какво е станало с другите два?
— Имам сведения, че е останал само един. Изглежда, другите са претърпели опасни злополуки.
Глава 15
Оттатък входа на заслона бурята бушуваше в нощта. Огънят излъчваше топлина и светлина, дрехите ни най-сетне бяха изсъхнали, а както бе казал преброителят, в потока имаше риба — красива, изпъстрена с петна пъстърва — приятно разнообразие след буламачите, които ядяхме направо от консервите, и голям деликатес в сравнение със сушеното месо.
Обаче не бяхме първите, които използваха заслона. Огънят ни бе запален върху почернял кръг на камъка, където огньовете от предишни години (невъзможно бе да се отгатне колко отдавнашни) бяха напукали и олющили повърхността на скалата. Върху обширната й площ се виждаха още няколко също така почернели места, полузакрити от наветите и разпилени есенни листа.
В една купчина листа, натикана надълбоко в пукнатината на скалата — там, където покривът се спускаше и се съединяваше с пода, Синтия откри още едно доказателство, че тук са живели хора — около четири стъпки дълъг метален прът, с диаметър един инч, който само тук-таме бе поръждавял.
Седях до огъня, гледах втренчено пламъците и мислех за изминатия път, като се опитвах да проумея как е възможно толкова добре съставени планове, каквито бяха нашите да се объркат така безусловно. Отговорът бе, разбира се, че тук имаше пръст Гробището, макар може би да не беше замесено в срещата ни с шайката обирачи на гробове. Ние просто се бяхме натъкнали на тях.
Опитах се да направя точна преценка в какво положение се намираме, но когато се замислих над това, стори ми се, че съвсем не сме добре. Бяха ни прогонили от селището, бяха ни разделили, а Синтия и аз бяхме попаднали в ръцете на едно загадъчно същество, което едва ли се различаваше много от лудите.
И после — вълкът. Беше само един вълк, преброителят казваше истината. Нямах никакви съмнения по отношение на това, което бе сполетяло другите два. Настигнали са Елмър и Мустанг и в това е била огромната им грешка. Но докато Елмър е разглобявал двата от тях, третият е избягал и вероятно дори в този миг продължаваше да тича по дирите ни — ако изобщо бяха останали дири. Бяхме вървели по високи голи хребети и бе духал силен вятър, който отнасяше миризмата. Сега, след като се разрази бурята, може би не бяха останали никакви следи, по които да бъдем открити.