— Флеч — каза Синтия, — за какво мислиш?
— Чудя се къде ли са сега Елмър и Мустанг.
— Връщат се обратно към пещерата. Ще намерят бележката.
— Разбира се, бележката. Голяма работа ще ни свърши тая бележка. Ние се движим на северозапад, пише в нея. Ако не ни догоните, преди да сме стигнали там, ще ни намерите при река Охайо. Даваш ли си сметка каква площ може да лежи на северозапад, преди да се стигне до реката, и колко голяма е тази река?
— Това бе най-доброто, което можехме да сторим — каза тя доста сърдито.
— На сутринта — рече преброителят — ще запалим огън високо на хребета, за да им дадем знак. Ще ги насочим към нас.
— Ще ги насочим — казах аз. — Тях и всеки друг наоколо, може би включително и вълка. А не са ли все още три вълка?
— Само един е. А щом е сам, няма да е толкова смел. Вълците са смели само когато ходят на глутници.
— Не мисля — казах аз, — че имам желание да срещна дори и един страхлив самотен вълк.
— Останали са вече малко — рече преброителят. — От години не са ги пускали да ловуват. Дългите години затвор може да са им отнели много от проницателността.
— Едно нещо искам да знам — казах аз — и то е, защо Гробището се забави толкова много, преди да ги прати срещу нас. Можеха да ги насъскат веднага щом тръгнахме.
— Без съмнение — каза преброителят — е трябвало да изпратят някой да ги докара. Не зная къде ги държат, но няма съмнение, че това място не се намира особено близо.
Вятърът зафуча из долината, която се простираше пред нас, дъждът се втурна с плющене във входа на пещерата и плисна върху скалата току отвъд огъня.
— Къде са всичките ви приятели? — попитах аз. — Къде са сенките?
— В такива нощи — каза преброителят — те са заети и бродят из далечни места.
Не го попитах с какво са заети. Не исках и да зная.
— Не знам вие какво ще правите — каза Синтия, — но аз ще се увия в одеялото си и ще се опитам да поспя.
— Може и двамата да сторите това — рече преброителят. — Денят бе дълъг и уморителен. Аз ще стоя на стража. Почти никога не спя.
— Никога не спите — казах аз — и почти никога не ядете. Вятърът не издува одеждите ви. Какво, по дяволите, сте вие?
Той не отговори. Знаех, че няма да отговори. Последното нещо, което видях, преди да заспя, бе преброителят, седнал недалеч от огъня — неподвижна изправена фигура, странно наподобяваща конус, поставен върху основата си.
Събудих се вкочанясал. Огънят бе угаснал и оттатък входа на пещерата се зазоряваше. Бурята бе утихнала и късчето небе, което виждах, бе ясно.
А там, върху скалата, която се простираше пред пещерата, седеше един метален вълк. Бе клекнал на задните си лапи и гледаше право в мен, а от стоманените му челюсти се бе провесило отпуснатото тяло на заек.
Седнах бързо, одеялото се свлече от мен и протегнах ръка, за да намеря някоя цепеница от онези, които използвахме за огъня, макар че нямах представа дали една цепеница можеше да помогне срещу такова чудовище. Обаче, опитвайки се да докопам цепеница, напипах нещо друго. Не гледах къде пипам, защото не смеех да откъсна очи от вълка. Но когато пръстите ми го докоснаха, знаех какво съм открил — дългия четири стъпки метален прът, който Синтия бе изровила изпод купа листа. Стиснах го здраво в ръка, казвайки нещо като благодарствена молитва, и внимателно се изправих на крака, хванал пръта толкова здраво, че ме заболяха пръстите.
Вълкът не направи никакво движение към мен; стоеше си там, с този глупав заек, висящ от челюстите му. Бях забравил, че има опашка, но сега тя започна да удря върху скалната плоча, много лекичко, много бавно, досущ като куче, което върти опашка от радост, че вижда някого.
Огледах се бързо. Преброителят не се виждаше никакъв, но Синтия бе седнала, увита в одеялото си, а очите й се бяха уголемили като чинийки. Тя не забелязваше, че я гледам; не можеше да откъсне поглед от вълка.
Направих крачка встрани, за да заобиколя огъня, и същевременно вдигнах металния прът, готов да замахна. Ако успеех, мислех си аз, да нанеса дори един удар върху отвратителната му глава, когато се хвърляше върху ми, щях да имам поне някакъв шанс.