Двамата мъже с пушките явно не го бяха забелязали, тъй като лежеше встрани от нас. Но сега, когато се появи в зрителното им поле, злобната усмивка изчезна от лицето на Големия звяр и челюстта му леко се отпусна. По лицето на другия пробяга нервен тик. Но те останаха на мястото си.
— Господа — казах аз, — струва ми се, че ще трябва да се оттеглите. Лесно можехте да ни убиете, но няма да доживеете да изминете и сто крачки.
Те продължаваха да държат пушките си насочени към нас, но на края Големия звяр вдигна своята и остави приклада й да се плъзне до земята.
— Джед — рече той, — прибери си пушкалото. Тия хора ни изиграха.
Джед наведе пушката си.
— Струва ми се — рече Големия звяр, — че ще трябва да измислим нещо, за да се измъкнем, всички от това неприятно положение със здрава кожа.
— Влезте навътре — казах аз, — но внимавайте с пушките.
Те се приближиха до огъня, като вървяха бавно и някак плахо.
Хвърлих, бърз поглед към Синтия. Тя все още бе свита на пода, но вече не беше уплашена. Изглеждаше сурова и безжалостна.
— Флеч — каза тя, — господата трябва да са гладни, щом като са изминали целия този път. Защо не ги поканиш да седнат, докато аз отворя една-две консерви. Нямаме много, понеже пътуваме с малко багаж, но съм взела малко яхния.
Двамата ме погледнаха и аз им кимнах с глава доста рязко.
— Моля, заповядайте.
Те седнаха и сложиха пушките до себе си.
Уулф не помръдваше; стоеше и ги гледаше.
Големия звяр направи въпросителен жест към него.
— Ще мирува — рекох аз. — Само не правете резки движения.
Надявах се, че не греша. Обаче не можех да бъда съвсем сигурен.
Синтия се порови в една от раниците и извади тенджера. Стъкнах огъня и той лумна с ярка светлина.
— А сега — казах аз — да предположим, че ще ми разкажете за какво е цялата тая работа.
— Вие задигнахте конете ни — рече Големия звяр.
Джед добави:
— Тях търсехме.
Поклатих глава.
— Можехте да вървите по следите им с вързани очи. Нямаше да се затрудните. Конете бяха много.
— Е добре — рече Големия звяр, — открихме мястото, където сте се крили, намерихме също и бележката. Ей, тоя тук, Джед, той можа да я разгадае. А освен това знаехме за тази пещера.
— Това е място за лагеруване — рече Джед. — От време на време самите ние отсядаме тук.
Все още не ми ставаше напълно ясно, но не ги насилвах. Големия звяр обаче продължи да обяснява.
— Предположихме, че не сте сами, че с вас има някой. Някой, който познава местността. Хора като вас не биха тръгнали сами. А за да се стигне до това място, трябва цял ден да се върви усилено.
Джед каза:
— Това, което не мога да си обясня, е вълкът. Не включвахме вълка в сметките си. Мислехме, че досега той вече ще е изминал половината път до в къщи.
— Знаехте ли за вълците?
— Видяхме следите. Три вълка. Намерихме и каквото е останало от другите два.
— Не може да бъде — казах аз. — Вие идвате направо от мястото, където пренощувахме. Иначе няма как. Не бихте имали време да…
— Не ние — каза Джед. — Ние не сме видели нищо. Някои от другите. Те ни съобщиха.
— Те ви съобщиха ли?
— Ами да — рече Големия звяр. — Ние поддържаме връзка едни с други.
— Телепатия — каза Синтия тихо. — Това трябва да е телепатия.
— Но телепатията…
— Фактор за оцеляване — каза тя. — Хората, които са останали на Земята след войната, вероятно са се нуждаели от такива фактори за оцеляване. А и за мутациите трябва да е имало много фактори. Чудесни придобивки, стига най-напред да не те убият. Не е лошо да владееш телепатията, при това тя не може да те убие.
— Кажете ми — рекох аз на Големия звяр — какво стана с Елмър — с другите двама, които бяха с нас.
— Ония, металните — рече Джед.
— Точно тъй. Металните.
Големия звяр поклати глава.
— Нима искате да кажете, че не знаете? — казах аз.
— Можем да разберем.
— Е хайде тогава, разберете.
— Вижте какво, мистър — рече Джед, — на нас ни е необходим някакъв коз. Това е нашият коз.
— А пък нашият е вълкът. При това е тука.
— А може би не трябва да седим и да се пазарим — каза Големия звяр. — Може би е по-добре да станем съюзници.
— Затова ли се промъкнахте при нас, за да ни станете съюзници?