— Е, не — рече Джед. — Не съвсем за това. Естествено, доста бяхме озлобени. Вие разпердушинихте лагера ни, прогонихте ни, а после взехте конете ни. Няма нищо по-долно от това да отмъкнеш конете на някого. Да си кажем правичката, не се чувствахме настроени много приятелски.
— Но сега нещата се промениха. И нямате нищо против да станем приятели, така ли?
— Да речем — каза Големия звяр. — Някой пусна вълците по следите ви, а единствените хора, които биха могли да изпратят вълците, са хората от Гробището и според нашите сметки всеки, когото Гробището не харесва, трябва да бъде наш приятел.
— Какво имате против Гробището? — попита Синтия.
Тя бе доближила огъня и стоеше до Големия звяр с тенджерата в ръка.
— Вие крадете от Гробището. Разкопавате гробовете. Струва ми се, че ако не беше Гробището щяхте да стоите без работа.
— Те не играят честно — разхленчи се Джед. — Слагат ни капани. Всякакви проклети капани. Създават ни всевъзможни неприятности.
Големия звяр изглеждаше все още смаян.
— Ами как сте се помирили с тоя вълк? — попита той. — Предполага се, че тия същества не се сприятеляват с никого. Те всичките са човеко убийци, без изключение.
Синтия все още стоеше до Големия звяр, но беше вперила поглед през потока към хълма. Зачудих се, така между другото, какво ли гледаше, но това бе само мимолетна мисъл.
— Ако искате да се съюзите с нас — рекох аз, — какво ще кажете да започнем, като ни съобщите къде да намерим металните същества.
Всъщност не им се доверявах. Знаех, че не можем да се осланяме на тях. Обаче си мислех, че си заслужава да се помирим за известно време, щом можеха да ни дадат някаква представа за местонахождението на Елмър и Мустанг.
— Не знам — рече Големия звяр. — Наистина не знам дали трябва да ви кажем това или не.
С крайчеца на окото си забелязах, че Синтия направи някакво движение. Ръката й се вдигна и разбрах какво бе нейното намерение, макар че за нищо на света не проумявах защо правеше това. Не можех да я спра, но дори да можех, нямаше да го сторя, защото знаех, че тя сигурно има някаква сериозна причина. Оставаше ми да направя само едно нещо и аз го направих. Хвърлих се към пушката на Джед, която лежеше на каменния под до него, и докато бях в движение, Синтия стовари тенджерата с все сила върху главата на Големия звяр. Джед посегна към пушката си и двамата я сграбихме. Изправихме се на крака, вкопчени в пушката, и започнахме да се борим за нея, като всеки се стараеше да я изтръгне от ръцете на другия.
Събитията се развиваха прекалено бързо, за да мога да ги възприема подробно. Видях Синтия с пушката на Големия звяр в ръце, готова за стрелба. Големия звяр пълзеше по пода на четири крака и тресеше глава, сякаш по този начин се опитваше да намести и събере в едно мозъка си, а малко зад него лежеше катурнатата настрани и смачкана от удара тенджера. Уулф се бе превърнал в сребърна ивица, която препускаше през пещерата към входа, а навън, на отсрещния склон, тичаха някакви тъмни фигури. И някъде там, също навън, се чуваше слаба пукотевица, а в пещерата долитаха бръмчащи пчели и се сплескваха с тъп звук върху стените.
Лицето на Джед бе разкривено цялото от страх или от гняв (не можех да реша от кое по-точно, но странното бе, че всред всичко, което ставаше, намерих време да се чудя). Устата му бе отворена, сякаш викаше, но от нея не излизаше нито звук. Зъбите му бяха като пожълтелите зъби на животно, а дъхът му бе отвратителен. На ръст той не бе едър колкото мен, нито толкова тежък, но бе жилав, бърз, як и пълен с енергия за борба, и още докато се борех за пушката, разбрах, че в крайна сметка щеше да ми я измъкне.
Големия звяр се бе изправил на нозе и заднишком се отдалечаваше бавно от огъня, втренчил като хипнотизиран ужасените си очи в Синтия, която бе насочила към него собствената му пушка.
Струваше ми се, че всичко това продължи много дълго, макар, предполагам, да не бяха изминали повече от няколко секунди, а ми изглеждаше, че ще продължава вечно. Сетне, съвсем неочаквано, тялото на Джед се изкриви по средата. Той разхлаби хватката си върху пушката, плъзна се настрани, като тупна на пода, и тогава видях как кръвта бавно се просмуква и обагря гърба му.
Синтия ми изкрещя:
— Флеч, да се махаме оттук! Стрелят по нас.
Но аз видях, че повече не стреляха. Бягаха да спасяват кожите си — малки тъмни фигурки на подскачащи мъже, които се мъчеха да се изплъзнат и да се изкачат по хълма. Видях двама-трима от тях да се катерят пъргаво по дърветата. Нагоре по склона, след тях, проблясваше стоманена машина и докато гледах, тя сграбчи едного в острите си стоманени челюсти и за момент разтърси тялото, преди да го запокити настрана.