От Големия звяр нямаше и следа. Той се бе измъкнал.
— Флеч, не можем да останем тук — каза Синтия и аз напълно се съгласих с нея. Мястото не бе подходящо за оставане — заради крадците на трупове, които бяха по петите ни. Сега, докато Уулф ги гонеше, бе време да се измъкваме.
Тя вече бе стигнала до изхода на пещерата и започна да се спуска по склона, когато я последвах. Загубих опора под краката си поради наклона и каменните отломки и се хързулнах възнак почти до рекичката, преди да успея да се изправя отново. Когато падах, изпуснах пушката и тъкмо се обръщах да я взема, когато нещо бръмна край ухото ми и изтръгна от земята на не повече от метър пред мен върху наклонения бряг малко облаче пръст, примесена със скални отломки. Претърколих се бързо и погледнах към хребета. Облаче синкав дим се издигаше и плуваше във въздуха над едно дърво, където се бе свила подобна на плашило фигура.
Забравих за пушката.
Синтия тичаше надолу по дерето, през което минаваше рекичката, и аз се завтекох след нея. Зад мен изгърмяха две пушки, ала куршумите сигурно минаха на голямо разстояние от нас, защото не чух свистенето им, нито пък видях къде удариха. Още няколко секунди, рекох си аз, и ще бъдем извън обсега им. Собственоръчно направени пушки, стрелящи с оловни куршуми, възпламенявани от собственоръчно направен барут, не можеха да бъдат много далекобойни.
Вървяхме из тесния пролом, който лъкатушеше между хълмовете. Те се спускаха стръмно от двете му страни, а клисурата бе задръстена от масивни камъни, които с течение на годините се бяха изтърколили от склоновете. Тук-таме в теснината между хълмовете растяха гигантски дървета. Нямаше никаква пътека, която бихме могли да следваме; никой човек с всичкия си не би тръгнал да върви из тоя пролом, освен при крайна необходимост. Стараехме се да намираме по възможност най-проходимите места, да заобикаляме скалите и дърветата и да прескачаме потока, когато се изпречваше на пътя ни.
Настигнах Синтия, която бе забавила ход пред огромен куп камъни, и след това продължихме заедно. Забелязах, че не носеше пушката на Големия звяр.
— Хвърлих я — каза тя. — Беше тежка. Пречеше ми да вървя.
— Няма значение — казах аз. И наистина нямаше значение. Всяка пушка даваше само по един изстрел, а ние нямахме нито куршуми, нито барут, за да я зареждаме отново (дори и да знаехме как да сторим това), след като изстреляме заряда й. Трудно се борави с такива пушки и подозирах, че човек трябва доста да постреля с тях, преди да започне да улучва понякога онова, в което се цели.
Стигнахме до едно място, където проломът се разклоняваше.
— Да тръгнем нагоре по тази клисура — предложи Синтия. — Те знаят, че слязохме по другата.
Кимнах с глава. Ако ни преследваха, вероятно щяха да предположат, че сме избрали по-лекия път — надолу по дерето, тръгващо от пещерата.
— Флеч — каза тя, — не взехме абсолютно нищо. Побягнахме без раниците.
Поколебах се.
— Бих могъл да се върна. Ти продължавай нагоре по клисурата. Ще те настигна.
— Не бива пак да се разделяме. Трябва да се държим заедно. Щяхме да избегнем всичко това, ако бяхме заедно с Елмър.
— Уулф ги принуди да се покачат по дърветата. Или са по дърветата, или са избягали.
— Не — каза тя. — Някои от онези по дърветата имат пушки. Освен това са прекалено много, за да се справи Уулф. Сигурно са се пръснали. Няма да може да преследва всички.
— Значи ги забеляза и затова цапардоса оня дангалак с тенджерата.
— Видях ги, когато се плъзгаха надолу по склона. Но и без това щях да го цапардосам. Не можехме да им се доверим, Флеч. Така че никакво връщане назад. Ще трябва и аз да дойда с теб, но се страхувам да тръгна.
Отстъпих. Не можех да реша честно дали й отстъпих, или самият аз не желаех да се върна.
— По-късно — казах аз. — По-късно, когато всичко свърши, ще можем да се върнем и да си приберем нещата.
Обаче знаех, че вероятно никога няма да го сторим. Пък дори и да се върнехме, можеше да не са там.
Тръгнахме нагоре по клисурата. По нея се вървеше така трудно, както и по оная, по която бяхме слезли; дори по-трудно, защото сега се изкачвахме.
Оставих Синтия да върви напред и започнах да се безпокоя. Когато напуснахме пещерата, сигурно и двамата сме били напълно обхванати от паника. Било е съвсем просто, отнемащо не повече от минута, да грабнем раниците си. Обаче не го сторихме и сега бяхме без храна, без завивки, без нищо. Освен огън, помислих си аз, запалката беше в джоба ми. Когато осъзнах, че имахме огън, се почувствувах малко по-добре.