— Хайде да поразгледаме — казах аз. — Трябва да намерим място за нощуване.
— Ще измръзнем. Не носим завивките.
— Имаме огън.
Тя потрепери.
— Можем ли да накладем огън? Не е ли опасно?
— Не можем да минем без огън — казах й аз.
Пукнатината бе тъмна. Обграждаха я каменни стени и погледите ни не достигаха до дъното й, защото колкото по-навътре в скалата отиваше цепнатината, толкова по-гъста ставаше тъмнината. Подът бе посипан с камъчета, но встрани, малко по-навътре от входа, една скална плоча се издигаше малко над пода.
— Отивам за дърва — казах аз.
— Флеч!
— Не можем да минем без огън. Ще трябва да рискуваме. Ако не запалим огън, ще измръзнем до смърт.
— Страх ме е — каза тя.
Погледнах я. В мрака лицето й беше неясно бяло петно.
— Най-после се изплаших — каза тя. — Мислех, че няма да се уплаша. Казвах си, че няма да се уплаша. Казвах си, че ще издържа. И всичко беше добре, докато се движехме и бяхме под ярката слънчева светлина. Но сега идва нощта, а ние нямаме никаква храна и не знаем къде се намираме…
Приближих се съвсем близо до нея, прегърнах я и тя се сгуши в ръцете ми, без да се противи. Обгърна ме с ръце и ме притисна здраво. И за първи път, откакто бе започнало всичко това — от мига, в който я видях да седи в колата, когато слизах по стълбището на управлението — помислих за нея като за жена и с известна изненада се зачудих защо го правех едва сега. Разбира се, отначало тя само ми досаждаше — изникна ей така, от никъде, стиснала здраво в ръка онова нелепо писмо от Торни, а сетне бяхме тъй съсипани от събитията, които ни връхлитаха едно след друго, че не беше останало време да мисля за нея като за жена. По-скоро тя бе добра спътница, която нито ни хокаше, нито изпадаше в истерични припадъци. Упрекнах се малко за начина, по който се бях държал. Нямаше да ми навреди, ако й бях оказвал малко внимание по пътя, и като премислях, ми се струваше, че не бях й оказвал никакво внимание.
— Ние сме като младенците в гората — каза тя. — Нали си спомняш старата земна приказка.
— Разбира се. Птиците дошли с листа…
И млъкнах. Защото приказката, като се замислиш, не бе толкова хубава, колкото изглеждаше. Не си спомням точно, но ми се струва, че птиците ги покриваха с листа, защото бяха вече мъртви. Като толкова много други приказки, помислих си аз, и тази бе разказ на ужасите.
Тя вдигна глава.
— Вече се съвзех. Извинявай.
Сложих юмрук под брадичката й и повдигнах лицето й нагоре. Наведох се и я целунах по устните.
— Нека сега отидем да съберем дърва — каза тя.
Слънцето бе почти залязло, но все още беше светло. Намерихме клони, които лежаха разхвърляни в подножието на урвата. Много от тях бяха от кедрови дървета — изсъхнали клони, нападали от дърветата, вкопчени в голата повърхност на скалата.
— Мястото е добро за огън — казах аз. — Никой не може да го забележи. Трябва да застанат точно срещу отвора; за да го видят.
— Ами дима? — попита тя.
— Клоните са сухи. Сигурно няма да пушат много.
Излезе, че бях прав. Дърветата горяха с ярък и чист пламък. Почти нямаше дим. Нощният мраз още не бе настъпил, ала ние се сгушихме близо до огъня. Той ни бе приятел и утеха. Прогонваше тъмнината далече. Събираше ни. Топлеше ни и ни обграждаше в магически кръг.
Слънцето залезе и оттатък пукнатината здрачът бързо се сгъсти. Светът потъна в мрак и останахме сами.
Нещо се размърда оттатък кръга на огъня, в откритото тъмно пространство. Нещо изтрака върху скалата.
Скочих на крака и тогава видях неясните бели очертания. Уулф влезе тичешком при нас, а металното му тяло блестеше на светлината на огъня.
От стоманените му челюсти висеше отпуснатото тяло на един заек.
Биваше си го Уулф да лови зайци.
Глава 17
О’Гиликъди и свитата му пристигнаха, когато вече довършвахме заека. Без сол нямаше кой знае какъв вкус, но все пак беше храна, а за целия ден бяхме изяли само гроздето. Самият факт, че ядяхме, правеше живота да изглежда по-сигурен, а нас — не дотам обречени.
Уулф лежеше между двама ни изтегнат близо до огъня, отпуснал масивната си глава върху металните лапи.