Аз се размърдах неспокойно на стола. Срамувах се за него. Той ме притесняваше, а освен това го ненавиждах. Мислех си — той сигурно ме взема за кръгъл глупак, щом смята, че тези цветисти думи, леещи се като сироп, биха приспали съмненията, които можех да имам по отношение на корпорацията „Майка Земя“, и биха ме привлекли на страната на Гробището.
— Освен това — каза той — има и второ равнище, на което правим може би още по-голяма услуга. Ние от „Майка Земя“, както искрено вярвам, служим, един вид, като спойка, която скрепява идеята за единността на човешкия род. Без идеята за „Майка Земя“, човек би се превърнал в дърво без корени. Той би загубил произхода си. Не би имал нищо, което да го свързва с тази сравнително малка прашинка материя, обикаляща около една съвсем обикновена звезда. Колкото и тънка да е тази нишка, струва ми се, че трябва да има нещо, което да държи хората заедно, някакво съображение, което да дава на всички хора нещо общо. Какво би могло да служи по-добре на тази цел, ако не чувството на лично единение с планетата, на която те са възникнали като вид.
Той се поколеба за миг седеше и ме гледаше втренчено. Може би след гладкото изложение на такива благородни мисли очакваше някакъв отклик. В такъв случай аз го разочаровах.
— И така, Земята е огромно галактично гробище — продължи той, след като стана ясно, че нямам намерение да коментирам. — Обаче човек трябва да разбере, че тя е нещо повече от обикновено пространство за погребване. Тя е също паметник, памет и връзка, които правят от човечеството едно цяло, независимо къде се намира отделният индивид. Без нашето дело Земята отдавна щеше да е изличена от паметта на човечеството. Не е трудно да си представим, че при други обстоятелства звездата, където е възникнал Човекът, досега можеше да се е превърнала в предмет на голям академичен интерес и безплодни спорове, а разни експедиции щяха да се опитват сляпо да налучкват някакви мъгляви сведения, спомагащи да се уточни онази слънчева система, от която е тръгнало човечеството.
Той се наклони напред в креслото си и опря лакти на бюрото.
— Отегчавам ли ви, мистър Карсън?
— Съвсем не — казах му аз. И това бе самата истина. Той не ме отегчаваше. Изумяваше ме. Струваше ми се невероятно, че може искрено да вярва в тези цветисти глупости.
— Мистър Карсън — каза той. — Но как беше малкото ви име? Сега не мога да си спомня малкото ви име.
— Флечър.
— О, да, Флечър Карсън. Вие, разбира се, сте чували всички тези истории. Как искаме прекалено високи цени, как мамим хората и оказваме натиск върху тях, и как…
— Някои от историите — признах аз — са стигали до мен.
— И вие сте мислили, че те може да са верни.
— Мистър Бел — казах аз, — не виждам смисъла да…
Той ме прекъсна.
— Известна доза увлечение от страна на наши представители е имало. Възможно е от време на време ентусиазмът на нашите служители да е ставал причина за изфабрикуването на реклами, които са били малко по-крещящи, отколкото налага добрият вкус. Но, общо взето, ние винаги честно сме се старали да се държим с нужното достойнство, съответстващо на отговорността, с която сме натоварени.
Всеки поклонник, посетил „Майка Земя“, може да свидетелства, че няма нищо по-прекрасно от вече осъществените части на нашия проект. Парцелите са оформени съобразно природата с вечнозелени растения и тисове, което е сторено със съвършен вкус, тревата се поддържа грижливо и с любов, а цветните лехи са толкова изящни… но, мистър Карсън, вие сте видели всичко това.
— Зърнах го съвсем набързо.
— Нека ви покажа нагледно с какви трудности трябва да се справяме — каза той във внезапен прилив на доверие, сякаш бях проявил по някакъв начин малко съчувствие. — Преди няколко години един от нашите търговски пътници в някакъв далечен сектор на Галактиката стана причината да се разпространи слух, че „Майка Земя“ привършва парцелите и скоро ще бъде съвсем претъпкана, така че и на онези семейства, които биха искали да погребат своите покойници тук, се препоръчва най-искрено незабавно да си запазят няколкото останали парцела, които все още са свободни.