— Положението ми се вижда доста безнадеждно — каза Синтия и гласът й прозвуча твърде обезсърчено. — Значи не можете да доведете Елмър и Мустанг при нас, а от друга страна, казвате, че крадците на трупове непременно ще ни намерят.
— И това не е всичко — каза О’Гиликъди с таласъмска радост при мисълта за онова, което имаше да ни съобщи. — Хищниците са плъзнали да дебнат плячка.
— Хищниците ли? — попитах аз. — Та нима са повече от един?
— Два са.
— Искате да кажете две бойни машини?
— Така ли ги наричате вие?
— Елмър смята, че са такива.
— Но за него това не може да има някакво значение — възрази Синтия. — Положително бойните машини не са свързани с Гробището.
— Не, свързани са — каза О’Гиликъди.
— Защо? — попитах аз. — Нима Гробището има нещо, което може да им трябва?
— Смазочно масло — каза О’Гиликъди.
Страхувам се, че при тези думи изохках. Това беше толкова просто и при това така логично. Всеки би се сетил. Машините сигурно имаха вграден източник на енергия, най-вероятно ядрен, макар че всъщност само предполагах това, и сигурно се ремонтираха сами, обаче единственото, от което се нуждаеха — от което се нуждаеха и което не притежаваха, бяха смазките.
Гробището не бе пропуснало да забележи това. Гробището залагаше на всичко. Хората от Гробището не отминаваха нищо, което би направило който и да е фактор на Земята задължен към тях по някакъв начин.
— Ами преброителят? — казах аз. — Предполагам, че и той е свързан с тях по някакъв начин. Впрочем, къде е преброителят?
— Изчезна — каза О’Гиликъди. — Хвърчи — насам-натам. Всъщност той не е от нас. И не винаги е с нас. Не знаем къде е.
— Нито какво е той?
— Какво ли? Ами той е преброителят.
— Не питам за това. Човешко същество ли е той? Може да е мутирало човешко същество. Много хора са претърпели мутации. Някои положителни, но повечето — отрицателни. Макар че, струва ми се, с течение на времето голяма част от отрицателните мутации са измрели. Крадците на трупове си служат с телепатия и бог знае с какво още, а хората от селището вероятно също притежават нещо, въпреки че не знаем какво точно. Дори и вие, защото духовете не са…
— Сенките — каза О’Гиликъди.
— Добре, сенките. Да си сянка не е обичайно човешко състояние. Може би никъде другаде няма сенки освен тук, на Земята. Никой не знае какво се е случило през годините, след като хората избягали в космоса. Земята сега е съвсем различно място оттогава.
— Отклоняваш се — рече Синтия. — Питаше дали преброителят е от хората на Гробището.
— Сигурен съм, че не е — каза О’Гиликъди. — А какво представлява той, не знам. Винаги съм си мислил, че е някакво човешко същество. Той в много отношения е като хората. Разбира се, формата му не е съвсем същата, освен това няма други като него и…
— Вижте какво — казах аз, — сигурно не сте дошли тук само за да ни правите компания. Дошли сте с някаква цел. Не може да сте дошли само да ни донесете лоши новини. Кажете каква е работата.
— Тук присъстват много от нас — каза сянката. — Понасъбрахме доста. Призовахме рода да се събере, защото изпитваме към вас огромно състрадание и някакво необикновено другарско чувство. В цялата земна история няма други преди вас, които да са дърпали така здраво опашката на Гробището.
— А това харесва ли ви?
— Много ни харесва.
— Значи сте дошли, за да ни насърчите да продължаваме.
— Не за да ви насърчим — каза О’Гиликъди, — макар че и това ще сторим с най-голямо желание. А защото чувстваме, че е в нашите възможности да ви помогнем, макар незначително.
— Имаме нужда от всякаква помощ, каквато ни се предложи — намеси се Синтия.
— Да се обясни това е доста сложно — каза О’Гиликъди — и там, където информацията е недостатъчна, ще трябва да приемете на вяра. Поради естеството си ние нямаме истинска връзка с материалната вселена. Но изглежда, че все пак притежаваме гранични способности да взаимодействаме с времето и пространството, които нито са в материалната вселена, нито са изцяло извън нея.