— Измамиха ни — казах аз.
Синтия ахна.
— Толкова реално беше — рече тя.
Една мисъл не ме оставяше на мира: защо този който и да бе той, го бе сторил. Защо бе прибягнал до толкова изкусно вълшебство? Защо, след като това можеше да послужи на целта му по-добре, не ни бе оставил да попаднем на опустяла и порутена от времето къща, в която явно да си личи, че никой не е живял от години? В такъв случай просто щяхме да я огледаме и да си заминем.
Запътих се към вратата със Синтия, която ме следваше, и влязох в къщата. Общо взето, тя бе същата както преди, но вече не бе подредена и приятна. На пода нямаше килим, нито картини по стените. Масата стоеше в средата на стаята и столовете бяха така, както бяхме седели на тях, отместени назад, както ги оставихме, когато станахме да си вървим. Обаче на масата нямаше нищо. Бюфетът бе до стената и върху него все още стоеше каната.
Прекосих стаята и я взех. Занесох я до вратата, където бе по-светло. Доколкото можех да видя, тя бе същата, която нашият домакин ни бе показал.
— Знаеш ли нещо за гръцката керамика? — попитах Синтия.
— Единственото нещо, което знам, е, че е имало керамика с черни фигури и керамика с червени фигури. Тази с черните е възникнала първа.
Потърках с палец знака на майстора.
— Значи тогава не знаеш дали тук пише същото, което каза той.
Тя поклати глава.
— Известно ми е, че майсторите са използвали такива знаци. Но не мога да ги разчитам. Обаче в нея има нещо друго. Изглежда, твърде нова, твърде скорошна, сякаш е била извадена от пещта съвсем неотдавна. По нея няма следи от изтъркване, нито от овехтяване. Такава керамика се намира обикновено при разкопки. Престоява дълги години в земята. А тази изглежда така, сякаш никога не е лежала заровена.
— Не мисля, че някога е била — била заровена, искам да кажа. Анахрониянинът сигурно я взел по времето, когато е била направена или малко след това — като отличен образец на най-доброто, което се е произвеждало. За нея старателно са полагани грижи през вековете, тъй като е била част от колекцията му.
— Смяташ, че това е той? — попита Синтия.
— А кой друг би могъл да бъде? Кой друг в тази епоха на разруха би могъл да притежава такъв предмет?
— Но той се явява в толкова много личности. Той е и преброителят, и изисканият мъж, който ни покани на обед, и другият, различният вид човек, когото моят древен прародител е видял.
— Имам чувството — казах аз, — че той може да се превъплъщава, в каквото си иска. Или поне може да те накара да мислиш, че е така. Силно подозирам, че в лицето на преброителя той ни показва истинския си образ.
— Значи, в такъв случай под краката ни, дълбоко долу под скалите има скрито съкровище. Остава ни само да намерим входа на тунела.
— Да, а след като го намерим, какво ще го правиш? Ще седнем до него и ще го гледаме? Ще вземаме предметите и ще ги галим?
— Но сега знаем къде се намира.
— Точно така. Ако успеем да се върнем в собственото си настояще, ако сенките си знаят работата, ако наистина има капан на времето, а дори и да има, ако той не ни изпрати десет хиляди години напред в бъдещето, смятано от момента на нашето естествено настояще…
— Вярваш ли във всичките неща, които казваш?
— Е, добре, да речем, че ги допускам като възможности.
— Флеч, ами ако няма капан на времето? Ако трябва да си останем тук?
— Ще направим всичко, каквото можем. Ще намерим изход.
Излязохме през вратата и тръгнахме надолу по стръмнината. Под нас се намираха реката и нивата, къщата, в която лежеше мъртвецът, и буренясалата градина до нея.
— Не мисля — каза Синтия, — че ще има капан на времето. Сенките не са учени; те са некадърници. Казаха частица от секундата, а ни запратиха толкова назад.
Аз изсумтях. Не му беше времето за такъв разговор. Но тя настояваше. Протегна ръка да ме спре и аз се обърнах към нея.
— Флеч, трябва да има някакво разрешение. Ако няма капан на времето.
— Може и да има.
— Но ако няма?
— В такъв случай ще се върнем при оная къща там, долу. Ще я постегнем. Става за живеене, а има и инструменти за работа. Ще вземем семена от градината и ще засадим още градини. Ще ловим риба, ще ходим на лов, ще живеем.