Хубаво беше просто да си седим там, без да правим нищо, без да мислим за нищо, без да говорим нищо, предница до предница. Стигаше ни, че сме заедно, че не сме сами. Може да изглежда странно, когато се каже, че две тромави и грозни машини са се сприятелили, но не бива да забравяте, че макар и да сме машини, ние все пак бяхме разумни.
Но на края и двамата започнахме да осъзнаваме колко безполезно и безцелно беше просто да стоим там. Започнахме да се чудим дали не бяха останали хора по света, на които бихме могли да окажем някаква помощ. Ако човечеството имаше намерение да се съвземе от последиците на войната, то щеше да се нуждае от всякаква помощ, която можеше да намери. Ние притежавахме големи познания, каквито биха били полезни на хората, а освен това всеки от нас представляваше източник на сила и енергия, стига те да намереха начин да ги използват.
Хората бавно се съвземаха и бяха стигнали до състояние, в което можеха да използуват предлаганата им от нас помощ. Но и досега на никого не сме помогнали. Хората от малките селца не искат да ни изслушат. Когато се появим, те се втурват с писъци към гората и колкото и да се опитваме да им обясним, че сме дошли единствено, за да им помогнем, те не проявяват никаква отзивчивост. Вие двамата сте първите човешки същества, които се съгласяват да разговарят с нас.
— Там е бедата — казах му аз, — че да се говори с нас, едва ли ще е от полза. Ние не принадлежим на тази епоха. Ние сме пришълци от бъдещето.
— Сега си спомням — каза Джо. — Казахте, че познавате Елмър от бъдещето. Къде е сега Елмър?
— Ако питате за сегашния момент, той е някъде между звездите.
— Между звездите? Че как би могъл старият Елмър…
— Изслушайте ме — казах аз. — Нека се опитам да ви обясня. Щом като станало ясно какво щяло да се случи със Земята, много хора я напуснали. Тръгнали към звездите. Екипажът на един кораб заселвал една планета, а екипажът на друг кораб — друга. След изминалите около десет хиляди години сега има извънредно много хора, живеещи на безброй планети. Хората, набирани за тези звездни пътешествия, били образованите, квалифицираните, инженерите, въобще такива хора, които щели да бъдат необходими при създаването на колонии в космоса. А останали онези, които били необразовани, неквалифицирани, без специални познания. Ето защо дори в настоящия период от време селищата, на които сте се опитвали да помагате, се нуждаят така много от помощ. Вероятно това е и причината, поради която те се отказват от вашата помощ…
— Но старият Елмър, той не бе съвсем човек…
— Той е бил добър механик. Една нова колония се е нуждаела от хора като него. И така, той заминал.
— Това, дето Елмър бил в бъдещето и че хората избягали в космоса — каза Джо, — много ме озадачава. Но вие как така сте тук? Споменахте, че ще ни разкажете. Защо не се разположите удобно и не ни разкажете сега?
Сякаш си бяхме у дома. Всичко бе толкова приятно и дружелюбно. За първи път, откакто се бяхме приземили на планетата, се чувствахме наистина добре.
И така ние се разположихме и като се сменяхме — първо аз, после Синтия и сетне пак аз, им разказахме нашата история.
— Тази работа с Гробището засега трябва да е в бъдещето — каза Джо. — Все още няма признаци за Гробището.
— Ще му дойде времето — казах аз. — Как не мога да си спомня датата на неговото основаване. Може и никога да не съм я знаел.
Синтия поклати глава.
— Аз също не я зная.
— Едно се радвам, че научих — каза Джо. — За тези смазочни материали. Това е нещо, за което бяхме започнали да се безпокоим малко. Знаем, че след време ще ни потрябват, и се надявахме, че ще можем да се свържем с някои хора, които биха имали възможност да ни снабдяват. Успеят ли да се доберат до суровината и да ни я дадат, ние бихме могли да я рафинираме до такава степен, че да бъде използваема. Няма да ни трябва голямо количество. Обаче досега не сме имали голям късмет с хората.
— Ще ги получавате от Гробището рафинирани и готови, според вашите спецификации — казах аз. — Но не им плащайте цената, която те ще ви поискат.
— Нищо няма да плащаме — каза Джо. — От това, което ни разказахте, е ясно, че те са долнопробни негодници.
— Точно такива са — казах аз. — А сега трябва да си тръгваме.
— За да не изпуснете срещата си с бъдещето.
— Имате право — казах аз. — Ако се случи тъй, както се надяваме, че ще се случи, би било чудесно да ви намерим там в очакване на нашето пристигане. Мислите ли, че ще можете да го сторите?