— Кажете ни датата — каза Джо и аз му я дадох.
— Ще бъдем там — обеща той.
Когато тръгнахме надолу по стълбата, той ни каза:
— Слушайте, да речем, че не успеете. Да речем, че там няма капан на времето. Е добре, ако това ви сполети, не е необходимо да ходите в оная колиба. Нали разбирате, ужасно неприятна работа — почистване, труп на мъртвец и така нататък. Защо да не дойдете да живеете с нас? Не ви предлагаме голям разкош, но ще се радваме да бъдете с нас. Можем да отидем на юг, за да презимуваме и…
— Благодарим ви, ще дойдем — каза Синтия. — Ще бъде много хубаво.
Продължихме да слизаме по стълбата и след това тръгнахме нагоре по клисурата. Пукнатината в отвесната скала беше точно пред нас и преди да стигнем до нея, се обърнахме, за да погледнем нашите приятели. Те се бяха извъртели, така че сега бяха с лице към нас. Махнахме им с ръце и се отправихме към пукнатината.
Бяхме почти влезли в нея, когато ни удари бушуващата вълна, която не бе вода и когато тя започна да се оттегля, ние стояхме разтърсени и недоумяващи.
Защото се намирахме не в оная клисура, каквато я помнехме, а в Гробището.
Глава 20
Урвата все още си беше там и изкривените кедрови дървета растяха по склона й, там бяха и хълмовете, а също и клисурата, която минаваше между тях. Но пустошта беше изчезнала. Потокът бе хванат между стени от дялан камък, иззидани с голям вкус, а моравата — подрязана и гладка като килим, започваше от подножието на отвесната скала и стигаше до каменния канал. В шахматен ред бяха наредени паметници и се виждаха групички от вечнозелени храсти и тисове.
Почувствувах, че Синтия се сгуши до мен, ала не я погледнах. Точно в тоя момент не ми се искаше да я поглеждам. Опитах се да говоря с твърд глас:
— Сенките пак я оплескаха — казах аз.
Опитах се да пресметна колко ли време би трябвало на Гробището, за да се разпростре от предишните си граници до това място и отговорът беше: вероятно много столетия — може би се намирахме толкова далече в бъдещето, колкото преди бяхме назад в миналото.
— Невъзможно е да не ги бива чак дотам — каза Синтия. — Просто е невъзможно. Веднъж, както и да е, но не и два пъти подред.
— Те ни предадоха.
— Но те можеха да ни предадат още, когато ни изпратиха толкова назад в миналото. Защо трябва да ни предават два пъти? Ако просто искаха да се отърват от нас, можеха да ни оставят там, където си бяхме. Тогава нямаше да има капан на времето. Флеч, това не е логично.
Разбира се, тя имаше право. Не бях помислял за това. Наистина бе чисто и просто нелогично.
— Причината сигурно се крие в тяхната безплътност — казах аз.
Огледах пространството, заето от Гробището.
— Може би щяхме да сме по-добре — казах аз, — ако бяхме останали с машините. Щяхме да имаме място за живеене и начин за пътуване. Можехме да отиваме с тях навсякъде, където ходят. Те щяха да са приятна компания. А тук кой знае какво ни чака.
— Няма да се разплача — каза Синтия. — Дявол да ме вземе, ако го сторя. Обаче ми се плаче.
Искаше ми се да я прегърна, ала не го направих. Ако я бях докоснал, щеше да се разреве.
— Можем да видим дали къщата на преброителя е там, където беше — предложих аз. — Не мисля, че ще е там, но бихме могли да погледнем. Доколкото познавам Гробището, сигурно са го изгонили от нея.
Слязохме надолу по клисурата. Беше лесно да се върви. Сякаш ходехме по килим. Нямаше неравности по земята, нито големи камъни, които да трябва да заобикаляме. Навсякъде имаше само паметници и групи от вечнозелени храсти и тисове.
Погледнах някои от датите върху паметниците, като, разбира се, не можех да отгатна колко скорошни бяха те, но датите, които видях, свидетелстваха, че се намираме поне тридесет века по-далече от времето, в което се бяхме надявали да попаднем. Поради някаква причина Синтия не обърна внимание на датите и аз не отворих дума за тях. Макар че, като си помисля, тя може би ги бе забелязала, но също не отвори дума.
Стигнахме до реката, която изглеждаше почти същата, както преди, само дето дърветата, които бяха расли по бреговете й, бяха изчезнали, за да отстъпят място на паметниците и парковете, отличаващи Гробището.
Гледах реката и си мислех как някои неща успяват да просъществуват въпреки всичко. Реката си течеше все така и влачеше водите си надолу из долината между хълмовете и никой не бе в състояние да спре нейния бяг, нито да обуздае силата й.